Тук вече съм на малко по-различно мнение - теглото ще намалее чак при достигане на границата на тази енергийна сфера, няма да е плавно с приближаването и.
Да, от позицията на мащаба, при приближаването, за човек би било плавно, тъй като едва ли е дебела само 2-3 метра! Всъщност...не се знае колко е дебела, нали?
Намаляването на теглото вече е доста осезаемо при дълбочина от само 40км под земната повърхност и продължава бавно да намалява надолу.
Точната дебелина на енергийната сфера не се знае, но това няма особено значение, понеже тази зона (колкото и да е тънка) си върши своята работа, по-долу ще опиша как може да се получава това.
Ако можем да направим сравнение с домейнната стена (в частност стената на Блох) в един магнит, то би трябвало да е доста тънка. За магнитната домейнна стена дават дебелина от само 100-150 атома, която пък зависела от анизотропността на материала.
Всички небесни тела ли са върху основата на кухи енергийни сфери (за Луната вече почти е доказано)?
Най-вероятно да, но над определен лимит на "растеж" (от няколко километра нагоре).
Сега ще се опитам да свържа част от тези нови данни с тези от Soft Particles Theory. Всъщност последната взаимства и доразвива голяма част от теоретичната си база именно от някои твърдения в "Etidorhpa" (споменава се неколкократно).
Нека се върнем на излъчването от материята (поради трептенето на частиците). Логично е то да бъде във всички посоки, но конкретно излъчените меки проникващи частици с отрицателен заряд биват отблъсквани от енергийната сфера, както отблъсква и повечето газове.
"А:...Тази средна енергийна сфера може да се каже, че е обратен вариант на външната материална, защото привлича плътна материя, но отблъсква газовете..."
Това концентрира проникващите лъчения в двете посоки - перпендикулярно на енергийната повърхност.
Резултатът е бифуркация на целия електромагнитен спектър от двете страни (вътрешната и външната) на енергийната сфера. Или нещо като пречупване и полярно обособяване. Подобно на двойната дъга в края на поста (забележете огледалното разположение на цветовете). Но вместо само на светлината, процесът засяга целия спектър.
От там нататък нещата могат лесно да се изяснят от базова точка конкретната теория. Свръхвисокочестотните материйни лъчения постепенно намаляват честотата с преминаването през все повече материята. В един момент (или по-скоро постепенно) се стига до диапазона 100-300GHz - най-проникващите от спектъра или гравитационно-индуциращите лъчения. Веднъж стигнало до този диапазон, излъчването трудно (но не и невъзможно) може да претърпи по-нататъшно намаляване честотата, заради свръхпроникващите си свойства, съответно трудно поддаващо се на влияние от материята. Така напуска планетарната повърхност (било то външната или вътрешната) и започва да отслабва с прословутия квадрат с разстоянието, което важи и за видимата светлина, съответно можем да кажем "гравитационна яркост"
В непосредствена близост до енергийната сфера гравитация и съответно тегло почти липсват, понеже все още не е започнал трансформиращия процес. С отдалечаване от нея съответно теглото започва да расте, защото все по-голяма част от лъченията достигат конкретния диапазон.
Слънцето ни задържа в орбита, както и останалите планети, понеже малка част от високочестотните му проникващи лъчения, навлизайки в Земята се модифицират и падат до 100-300GHz, което оказва придърпващ ефект върху материята.
И да - гравитацията абсолютно може да бъде индуцирана, както Атос дава пример с малък астероид. Даже индуцирането е основния метод ако разглеждаме тела с диаметър по-малък от 3-4км, които не могат да произведат свое такова лъчение (особено ако са далеч от всякакво термално влияние, т.е. с много ниска собствена температура). Лъчението възниква ако тялото е по-голямо от тези няколко километра и се засилва с увеличаването на масата и обема, но до определен лимит, след който повърхностната гравитация остава една и съща.
