Това ми хареса от предложения текст за Стефан Маринов, където той говори за един "перпетуум-мобилист":
Тук искам да кажа няколко думи за научната ми работа.
Още преди постъпването ми в университета (1948 г.) се запознах с един много добър човек Никола Крунев. Той измисляше вечни двигатели. Никола Крунев, който тогава вече бе прехвърлил седемдесетте, беше ярко изразен параноик. Той не само че нямаше пенсия, но дори и купони за хляб не му даваха, тъй като цял живот беше мислил само за своите „перпетуум мобиле" и за да не се откъсва от тази своя непрекъсната дейност, свързана с голямо умствено напрежение, никога през живота си не беше работил на постоянна работа, нямаше нито семейство, нито собственост и с монашеска преданост и обреченост бе носил и носеше своя кръст на перпетуум-мобилист. Но този съвсем самотен, нещастен, беден и жалък човек беше толкова добър, че тази доброта озаряваше неговите простички и детински проекти с някаква особена, бих казал божествена светлина.
Мен, седемнадесетгодишният, дотолкова ме увлякоха неговите наивни машинарии, че сам отидох при Трайчо Костов (тогавашния зам.-председател на Министерския съвет и приятел на родителите ми), за да му разкажа за тях и да помоля за материална помощ за експериментиране. Разбира се субсидии не получих, но по-късно като студент-физик в Чехословакия аз дълго мъдрувах над загадките, които се криеха в изобретенията на Крунев. Някои бяха пална безсмислица, но над едно от тях дълго мислих. Това бе ефектът от ударите върху едно голямо тяло на много на брой малки тела, непосредствено едно след друго. Тук наистина се криеше някаква странна загадка.