енергия за всички

[дракон13]

Стъбълфийлд разработил особена биметална индукционна намотка, която била в състояние да извлича достатъчно количество енергия от земята, за да захранва лампи и други измислени и изпитвани от него устройства. Дълги изолирани медни и голи железни жици били навити в „двойна нишка“ върху голям железен болт. Намотките били държани една до друга по цялата дължина на макарата. Устройството се описва в патента като „извличащ земно електричество терминал“.
За да работи успешно, устройството задължително трябвало да се постави на специфично място в земята, тъй като действието му не било едно и също навсякъде. Прецизното разположение изисквало прецизно познание, което било достъпно единствено на радиестезистите. Стъбълфийлд споделил този специфичен факт само с един човек.
Разговарях с един учен, имал изключителната привилегия да се срещне със сина на Стъбълфийлд — Бърнард Стъбълфийлд. Вече доста възрастният по онова време Бърнард споменал, че методът на баща му за намиране на „подходящото място“ бил доста труден и отнемал много време. Баща му наричал устройството „приемников терминал“ и въпреки настояванията на служителите от Патентното бюро да го пишат „батерия“, Стъбълфийлд заявил, че то всъщност е „енергиен приемник приемаща клетка, която прихваща земните електрически вълни“. Проводимостта й по някакъв начини давала възможност да абсорбира и насочва огромните количества земна енергия.
Имало е съмнения дали извличаното от тази клетка електричество е във вида, в който го познаваме. Ако разгледаме използването й за захранване на лампите за осветление, ще видим, че може би става въпрос за друг вид енергия. Устройството на Нейтан Стъбълфийлд поддържало работещи на пълна мощност и по двадесет и четири часа на ден множество дъгови лампи. Имало нещо като спусък, с помощта, на който се стимулирала и поддържала енергията.
Кръстената на името на създателя си индукционна макара се състояла от три намотки, увити около тежка желязна сърцевина. Голата желязна жица и покритата с памук медна жица били разположени една до друга и съставлявали основното тяло на макарата. Всеки пласт от нея бил покрит с ивица памучен изолатор, по външната страна, на който до края на макарата стигали две железни и две медни жици. Именно чрез тях се добивало електричеството.
Освен биметалната намотка имало и трета, наричана „вторична“. Тя била изолирана от първичната и играела ролята на пусково устройство. Предполага се, че по нея бил пускан начален импулс, в отговор, на който земната енергия се активирала и започвала да отделя големи количества енергия, улавяна от медната и желязната намотка.
По отношение на електролитните си характеристики (като батерия, поставена в киселина или солена вода) макарата на Стъбълфийлд може да ни разочарова — според изследователите, направили по-късно нейни точни копия, тя произвеждала по-малко от един ват напрежение. Биметалната макара на Стъбълфийлд всъщност е „щепсел“ — приемник, който се свързва с огромния и свободен резервоар на самата земя. Патентът му и излезлите по-късно брошури на компанията описват начина, по който трябвало да се активира батерията.
От техническа гледна точка, устройството на Стъбълфийлд представлява модифицирана термодвойка (биметал с тесен повърхностен контакт), която не би могла да произвежда количеството енергия, за което споменава създателят й. И макар че устройството би могло да произведе няколко миливата на подходящи горещи места, термоелектрическите му свойства не могат да обяснят огромното количество изходна енергия, за което се споменава в новинарските репортажи за демонстрациите на Стъбълфийлд.
Нещо повече — макар че приемникът на Стъбълфийлд прилича на индукционна макара, той произвежда равномерно количество прав ток. Това създава допълнителни проблеми пред конвенционалните инженери. Електроиндукция има единствено при промяна на тока, осцилация и импулси.
Свидетелите описват задвижвани със земна енергия мотори, работещи непрестанно в продължение на месеци, без да е необходимо да се подменя захранващата ги батерия. Други достоверни източници съобщават, че с подобни клетки били захранвани малки машини, часовници и шумно биещи гонгове. Възможно е Стъбълфийлд да е открил ефекта на само увеличаващото се напрежение преди Тесла, който по-късно го използвал в своите електростатични трансформатори.
Вероятно макарите се насищали с електростатична енергия, идваща от дълбините на земята. В този случай нищожната мощност на батерията била заменяна от тази електростатична енергия и намотката е играела ролята на електрод. Това изглежда напълно приемливо, ако имаме предвид, че напрежението на обикновената му батерия (1 ват) постепенно отстъпвало пред далеч по-големи мощности.

[дракон13]

Експериментите показали „бавно и постъпателно натрупване“ на ток по вертикално заровените намотки и големите твърди метални пръти. Количеството ток се увеличавало с времето, през което устройството прекарвало в земята. Трябвало да минат няколко часа, преди закопаните намотки и пръти да заработят на пълна мощност и да започнат да отдават „натрупаното“ количество енергия.
Подобно поведение по никакъв начин не напомня на поведението на електрически ток. Най-подходящото обяснение е по-скоро биологическо — бавното натрупване и постъпателното движение приличат на развитието на растение. Окончателни и задоволителни отговори обаче могат да ни дадат единствено пълни изпитания на реконструираните устройства на Стъбълфийлд.
Свидетели твърдят, че батериите на изобретателя обикновено били закопавани в корените на много стари дъбове. От тези места можело да се захранват малки дъгови лампи, за което са нужни огромни количества енергия. Стъбълфийлд не само бил в състояние да извлича тази енергия от земята, но тя му била достъпна през цялото време.
Дъговите лампи се окачвали по самите дървета и захранващите им кабели отивали надолу в земята. Токът бил такъв, че лампите не се нагорещявали много и сякаш можели да светят безкрайно дълго с ярка бяла светлина. Нейтан не ги подменял толкова често, колкото би трябвало при такава продължителна работа. С помощта на енергийните си приемници той дори можел да зарежда изтощени батерии, които получавал от телефонната компания за другите си експерименти.
Някои твърдят, че за телефоните си Стъбълфийлд е използвал най-обикновени батерии. Направените по-късно демонстрации показват, че тази конвенционална гледна точка е напълно погрешна. Повечето от апаратите на Стъбълфийлд работели без прекъсване в продължение на дни, без да се прекъсва захранването им. По-вероятно е обикновените батерии да са се използвали за „начално стартиране“ на земния електрод през някои сезони — да не забравяме третата намотка, описана в патента наред с основните две.
Не знаем тайните на земното напрежение, открити от Нейтан Стъбълфийлд. От неговото време досега мнозина са наблюдавали изменения в земната енергия през определени периоди от годината. Възможно е отначало да е имало нужда от еднократна индукция, преди тази енергия да достигне повърхността — също като заливането на помпа. Възможно е дъговите лампи да са били пълни с газ под ниско налягане, подобно на демонстрираните от Дениъл Макфарлънд Мур, които обаче изискват високо напрежение, за разлика от моделите на Нейтан.
Друг парадокс е свързан с погрешното схващане, че Стъбълфийлд просто е свързал заедно стотици от своите маломощни батерии и така е успявал да произведе голямото количество ток. Това не може да се докаже по никакъв начин. Нейтан показал, че една или две такива батерии са напълно достатъчни, за да извлекат „напрежението на земята“. Очевидно става въпрос за съвсем различен вид енергия.
Разположена на подходящо място, маломощната „батерия“ на Стъбълфийлд се превръщала в електрод за силния земен заряд. Но захранването на дъгови лампи и зареждането на батерии не били единствените му специалитети — имало и други чудеса, които Стъбълфийлд започнал методично да разработва едно след друго. Биметалният му приемник улавял електрическите вълни и произвеждал огромни количества енергия, която се поддавала на модулиране — върху нея можели да се наложат допълнителни сигнали, звуци и гласове.

[дракон13]

Тази забележителна биография изисква сериозно разглеждане на архетиповете, тяхната изпълваща сила и света, в който се материализират. За да разберем силата и значението на истинското откритие на д-р Томас Хенри Мъри, трябва да преминем през най-тайнствените води на времето, докато не станем напълно подготвени за чудото на находката му. Причината за това ще стане очевидна в хода на разказа. Колкото и да е странно, историята на Мъри започва в море от мечти и архетипове.
Истории, мечти, саги. Разказвани от древни философи и бардове, великите епоси съдържали смътни спомени от един още по-древен свят. Пеейки за славата на забравени царства и изчезнали цивилизации, поетите пренасяли слушателите си в друга епоха. Слушайки ритмичното редуване на стиховете, пред очите на омагьосаните древни слушатели се издигали планини, могъщи цитадели и прекрасни градове. Бардовете ги отвеждали до самите порти на Златния век. Утопия. Загадъчните изгубени светове били сякаш по-лесно достъпни, след като се чуе за тях.
Поети, бардове и историци провокирали слушателите си със символи, образи и теми. Щом започвала песента, животът винаги започвал да изглежда изпълнен с едно особено чувство за чистота, добри намерения и посока. Разказването на дългите саги провокирало огромно вътрешно вълнение, стимулирало ефирната надежда и преследването на мечтите. От пресъздаването на ритъм и стих, на мит и патос, хората се изпълвали с ново пламенно желание. Преданията оставали движещата сила на цивилизацията.
Споделените архетипове насочвали сърцата на хората към определена цел. Всяка архаична сага в устата на бардовете запалвала искрата на велики и запомнящи се постъпки. Любовниците търсели чистата любов, авантюристите — върховното приключение, а пътешествениците се втурвали към земи далеч отвъд хоризонта. Всички се превръщали в търсачи. Търсачи на идеалния свят и неговите чудеса.
Дългите преплетени теми били обсипани с малки скъпоценности. Непознати чудеса изпълвали световете. Екзотични и тайнствени предмети. Познати премени и принадлежности на щастливите обитатели на тези утопии. Неизменно богоподобните обитатели на изгубените светове използвали странни и магически технологии. Щом чуел тези легенди, човек се вдъхновявал да възроди или повтори описаните от бардовете магически предмети и принадлежности.
Омагьосани от разкази за любов и храброст, за красотата на сияйни принцеси и силата на могъщи герои, младите слушатели се опитвали да им подражават. Приключения, вълнение, идеали и цел. Целият живот се обяснявал в песен. Всички тези чудеса, колкото и прекрасни да изглеждат, оставали все така трудни за възприемане, освен ако не са били нещо истинско. Известно е, че някога много от поетите са били благородници от знатно потекло. Образовани и знаещи. Познаващи лукса и богатството, преди да се променят под въздействието на песента на други бардове. С неустоимата си сила сагите ги карали да се откъснат от охолството на вилите и мраморните имения. По-възрастните бардове и трубадури им предавали безценните си съкровища от стихове и епоси, докато сърцето на легендата и мита не намирало нови сили. Предавани между търсачите на истина, славните митове оцелели през безбройните векове. В митовете, извлечени от минали истории и тайнствени текстове от далечни земи, винаги се намирало зрънце истина.
По озарените със сапфирена светлина брегове и величествените блестящи виолетови и зелени планини на тези светове живеели любовниците на Утопия. Те били създателите на цивилизацията, безсмъртни същества, чиято безкрайна доброта и мъдрост се отразявала в могъщите цивилизации от прекрасното минало. Пронизващи облаците сребърни кули, ослепително ярки фарове, светещи с чиста бяла светлина, и прочути пристанища, приветстващи завръщащите се безсмъртни мореплаватели със златните си стълбове, оповестявали приближаването към чудото.
Планински тераси, обрамчени със странни светещи огледала, пронизвали въздуха със смъртоносни сини лъчи, охраняващи цитаделата. Над всичко властвал мирът и уважението. Огромни изумруденозелени кристали в небето докарвали сини и прекрасно ухаещи ветрове. Огледала от живак в златни рамки, дар от незнайни епохи и светове, свързвали пътешествениците сред разхвърляните далеч една от друга сребърни тераси, приличащи на скъпоценности в планинския свят сред морето.
Широки площади от бял камък, пирамиди от кристал, осеяни с цветя улици, градини със зелени басейни и изкуствени водопади. Всичко било изпълнено с топазено жълтата светлина на фенери, които никога не изгасвали. Никой никога не боледувал в тези благословени земи, като се изключи заболяването любов. Хората живеели векове. Специални еликсири и виолетови лампи хвърляли лъчите си върху млади и стари, носейки на хората здраве, чувство за завършеност и радост. Огромни щитове от оникс, вградени в незнайни метали, позволявали да се видят далечни аметистови острови. Медни слънчеви часовници можели да покажат времето навсякъде, като го контролирали. Велики занаятчии насочвали огънати метални тръби, от които излизали магически ветрове, носещи огромни камъни по въздуха.
А чудесните хора, обитаващи онези земи, винаги били благородни, с просветлени умове, храбри и мъдри, живеещи изпълнен с радост и удоволствия живот. Били славни, блестящи и притежавали нечувани способности. Сякаш винаги разполагали с най-желани магически предмети — пръстени, токи, гривни, огърлици, скъпоценни брошки, колани, наметала, шлемове, щитове, мечове с всички инструменти на магията.
Домовете им били прекрасни и богати, пълни с най-фина храна и магически мебели. Нощите били обсипани със звезди, планети и светлина от светилници и пещи, които никога не изчерпвали горивото си. Утопия никога не била описвана по по-ясен начин.
Под ритъма на малки барабани и меките звуци на арфите, поетът мъдрец пеел и разказвал почувстваните със сърцето истории. Сълзи се стичали по брадясалото му лице върху цветната роба, когато пеел за изгубена любов. Музикантите засвирвали най-нежна музика, когато бардът бил прекалено развълнуван, за да продължи. Гняв и властни нотки изпълвали гласа му, когато герои побеждавали зли магьосници. И песните следвали една след друга. Деца от знатни семейства оставяли дарове пред почитания бард. Поръсено с вода бяло грозде, питки със стафиди и мед, кристалночиста студена планинска вода в глинени стомни и златни бокали с пурпурно вино.
Разказването на историята често отнемало няколко дни. За това време се издигала и рухвала цяла цивилизация. След като разказът завършвал, възрастният бард бивал изпращан от многобройните си почитатели и изчезвал във времето също толкова загадъчно, както и се появявал.
Силата на преданието е архетипът, който го поражда. Докато слушат разказа, хората изцяло се потапят в описваните светове. Групов трансцендентален опит и контакт извън измеренията. Феномените, с които бил така добре запознат Питагор, обединявали обществата чрез разказването на предания. Историите, разказвани от бардовете, са вечни теми. Образите в тях са непрекъснато напомняне на исторически реалности. Те се появяват от въображаеми светове и смисълът им е неподвластен на времето. В ролята си на вестител на вечното море бардът играе ролята на пророк за хората. Самото споменаване на тайнствените светове и техните чудеса очаровало умовете с изгубената връзка с древното минало.
Защо тези специфични образи имат толкова дълбок и емоционален ефект върху нас? Всеки образ е метафора, която в действителност е посетител от забравен свят. Образите ни обсебват и изпълват със странно желание. Те са архетипи, символи, руни, които комуникират с нас направо от непознатото море. Символите са живи разряди от загадъчното море на мечтите, съзнанието, чрез което се съединяваме с нашия свят. Темите, образите и символите продължават да живеят векове, изпълвайки световното съзнание. Архетиповете пътуват от човек на човек като послание от вечността. Те унищожават времето и разстоянието. Всички, които се слеят с архетиповете, се озовават в едни и същи неподвластни на времето места и виждат едни и същи сцени.
Архетиповете се появяват от неизмеримите дълбини на морето от мечти на цялото човечество. Откривани в преданията, те са останки от древни изгубени цивилизации. Тези образи притежават огромна мощ. Архетиповете са квазиматериални реалности, които изискват активното ни внимание и съзидателно съдействие. Огромната армия от образи се проявява чрез епическите поети и има силно емоционално влияние върху обществото. Всъщност именно те са причината технологиите бавно да се движат напред.
Посетители от най-дълбоките кътчета на съзнанието, символите и архетиповете ни стимулират с лъчистата си енергия на видението и желанието, импулса и мотивацията. Те създават технологиите. Човешките същества от векове са чувствали мистериозния им подтик, каращ ги да вървят напред. Голямото желание на някои от тях е да открият чудесните магически инструменти от легендите, да открият местата, където мечти и природа се „сливат“ в едно материално цяло. Мотивираните пътешественици и мъдрите древни познавачи на природата постигали успешното материализиране на отделни архетипове. Откривани били забравени земи и прочути съкровища. Огромни сребърни огледала били изваждани от покрити с увивни растения лагуни. Подобни на скъпоценни камъни светилници излъчвали студена зелена светлина.
Има и такива, според които мечтите, образите и символите са метафизични еднодневки без аналог в реалността, които нямат възможност да се материализират. Човечеството е подчинено на всички архетипове и символичен натиск, който извира от неподвластното на времето море. Вълни от мечти се надигат и изпълват ума на хората. Техният потенциал е истинската и плодовита сила, която изпълва света и го кара да се движи напред. Историческите мечти всъщност намират своя естествен материален израз. Великите открития са били предшествани от обсебващи образи и видения, които карат откривателя да продължи делото си. След усилено търсене в тайните на природата, мечтата най-сетне придобива материална форма. Естествената „кореспонденция“ между мечтата и природата представлява общият исторически опит. Несъмнено мечтите за далечни морски брегове са се материализирали чрез откритията на Колумб.
Онези, които притежават способността да дадат израз на мечтите си, имат велики постижения в изкуството и науката. Символи, образи и мечти предизвикват загадъчни видения, които артисти и учени се опитват да преповторят. Точността на успеха им изцяло се определя от точността, с която са реагирали на образа. Артистите и учените се опитват да дадат израз на явилите се в мечтите им символи — всеки със своите собствени изразни средства. Дарът на технологията е резултат както на появилата се от безкрайната съкровищница мечта, така и на артиста, който я възпроизвежда.
Обществото безпомощно се задвижва в огромната вълна образи. Всяка епоха се определя и различава по образите, които провокират „епохалната тема“, или „zeitgeist“. Архетиповете се носят на вълни и неуморно се изразяват и материализират като изкуства и технологии. Макар и метафизични, те намират чисто материално съответствие. Романтичните артисти осъзнават това. Когато изтичащият навън вътрешен опит се слее с течащия навътре външен опит, мечтите изумително откриват материалния си израз.
Мечтите се материализират, когато ги наблюдаваме в естествени условия. Чувствително и внимателно спрямо тази мистична кристализация на мисълта в материя, чудесният и непрестанен поток от съзнание разкрива странните завладяващи прилики и синхронности между видените в мечтите неща и присъствието ни в материалния свят.

[дракон13]

Всеки символ, артефакт и принадлежност в утопичния свят излъчва светлина. Именно тя се забелязва най-напред от пренесените там земни посетители. Домакинът им радостно обяснява, че „светлината идва отвсякъде“. Това магическо лъчение е светлината на самото съзнание. Митовете и легендите също изобилстват със съобщения за „безкрайна светлина“.
Блестящата красота на митичните „вечни светилници“ стимулира и провокира вечното желание на учените. Безкрайното им сияние си остава техният единствен и най-впечатляващ аспект. Възможно ли е подобна светлина да съществува в материалния свят? Мистерията на вечната светлина не би могла да се открие или повтори на земята. Нашите средства не са в състояние да повторят качеството на идеалното излъчване в Утопия. Тази вечна светлина излъчва радост и предизвиква възхищение. Сякаш нито лъчението й, нито съживителните й тръпки отслабват с течение на времето.
Образът и символът на вечния светилник се среща във всички митологии, колкото и да са раздалечени във времето и пространството. Символът на вечния светилник е обсебващ обект, който желаем най-силно. От него се излъчва безмълвно послание за надежда и живот, което най-много се доближава до божественото.
Древната квалитативна наука вярвала, че някога в миналото на прочутия свят са съществували вечни светилници, и ги е търсила с дълбокото убеждение, че могат да бъдат намерени. Древните изследователи издирвали навсякъде вечни светилници и други подобни „прочути“ съкровища. Най-голямото предизвикателство за тях било да открият, възвърнат или изровят тези лампи. По този начин били открити и описани от заслужаващи доверие натуралисти множество източници на светлина.
Вековете отминавали и от време на време някои учени оповестявали, че са успели успешно да пресъздадат вечните светилници. Според някои бардове от Средновековието съществували земи, в които мечтите буквално се материализирали. На изток се простирали могъщи кралства с безброй чудеса, чиито жители владеели магически технологии. По пътя на тези легенди поел Марко Поло. Наред с материалните доказателства, които донесъл със себе си във Венеция, имало и нови легенди и разкази. Марко Поло разказвал за дворци и царе, кралства и артефакти, екзотични природни чудеса и аномалии. Цели кервани от архетипове и символи.
В града на великия хан имало стотици рубини, хиляди златни таблички и милиони изправени войници. Марко съвсем недвусмислено заявил, че светещи камъни и магически вещи широко се използвали за всякакви дейности в провинциите на империята. Самият той видял със собствените си очи някои от чудесата. Една от легендите, която обичал да разказва най-много, днес рядко се споменава. Тя е свързана с митичния владетел на изтока — прочутия Предстоятел Йоан.
Предстоятелят Йоан седял в магическа тронна зала, изпълнена със светлина, излъчвана от особени скъпоценни камъни. Тази неземна и вечна светлина правела залата свещена, просветлена, изпълнена с живот и покой. Рицарите му били винаги изпълнени със сила и любов от въздействието на вълшебната светлина.
С помощта на скъпоценните камъни Предстоятелят Йоан научавал за събития, случващи се в далечни земи. Надарен с властта да налага мир и доброжелателност на далечни воюващи земи, той наблюдавал и защитавал със свръхестествената си сила цели райони. Можел да изпрати помощ чрез лъчите от магическите камъни. Прогонвал глада, изкоренявал болестите и възвръщал радостта. Той бил защитник на страни, в които никой не подозирал за съществуването му. Прочутата легенда за мистичния християнски владетел, наричан Предстоятеля Йоан, е с монголски произход. Вечният светилник като един от безбройните архетипове, се среща във всички митологии по света.
Марко заявил, че е виждал как в Кападокия използвали черни камъни, за да получат светлина и топлина. В други части на същия район пък видял „черни масла“, събирани за същата цел от бълбукащи ями в земята. Когато чули това, учените отхвърлили всичките му твърдения. Много след пътешествието му европейците открили въглищата и петрола и разказите на Марко Поло били приети без никакви възражения, Чудото на вечната светлина, Предстояте — ля Йоан и магическите технологии продължавали да вълнуват човешкото любопитство и през следващите векове.
Всички земи и народи пазят вечния светилник в съкровищниците си от мечти. Нордическата митология приписва „вечните светилници“ на гномите, които ги наследили и произвеждали. Използвали ги, за да осветяват обсипаните си със скъпоценни камъни подземни дворци. Всеки светилник си имал име, дадено му още в древността от някой прочут майстор. Изработени от светещи камъни, тези светилници непрекъснато греели в меки цветове и създавали атмосфера на небивало удоволствие.
Според преданията загадъчните вечни светилници са изработени от недостъпни за хората минерали и елементи. Легендите непрекъснато ни напомнят, че магическите вещества и скъпоценни камъни произлизат от дълбока древност и са останки от изгубения свят. Неопетнени от докосването и пороците на смъртните, те са доказателство за първото сътворение. Техните свойства, почитани като свещени, произлизат от света на мечтите. Преданията разказват, че всички живи същества търсят тези материали. Някои от тях — най-често гномите — ги желаят с безумна страст. „Светещите камъни“ разкриват първичния свят на природата и всичките му чудеса; те са „изгубените елементи“, от които е бил направен този свят.
Твърди се, че магическите елементи все още съществуват в най-дълбоките недра на земята и в тайни планини. За намирането и получаването им са необходими големи духовни сили. „Скритият народ“ винаги вижда онова, което смъртните не могат, и с лекота събира магическите камъни и добива магически метали от древните съкровищници. Гноми, феи, елфи и ангели ревностно пазят тайната на светещите камъни и вечните светилници. Когато хората успеят да се сдобият с тях, винаги настъпват усложнения.
Магическите елементи и светещите камъни са винаги прекрасни за всички, които ги видят. Светлината им е божествена. Загадъчни същества благоговеят при появата им. Човечеството особено много почита и желае тези камъни. Елфите цинично ни напомнят защо сме изгубили първичния свят и чудните елементи, от които е бил съставен той. Вълшебните камъни и метали неизменно са от „забравени минали епохи“. Те са „първата създадена материя“, „свещени камъни“ и „звездни метали“. Те са материята на стария свят.
Преданията разказват, че тези прекрасни елементи са от времето непосредствено след началото на сътворението. Погребани по време на въстанието на ангелите, някои от тях останали дълбоко в земните недра. Други били разхвърляни сред звездите и се носят в звездния прах в очакване на времето, когато ще се върнат отново при хората. Те крият ключа към развитието на човешкото съзнание и изискват единствено смирение, за да могат да бъдат намерени.
Мистичните материали и светещите скъпоценни камъни често се намират на места, където стават природни катаклизми. Светещите камъни се освобождават от древния си затвор от странни събития, които „скритият народ“ разтревожено следва. Той ревниво пази съкровищата си от „тромавото“ човечество. Вълшебните елементи могат да се намерят в пламъците на вулканичните изригвания, изхвърлени нагоре от тайнствени метафизични дълбини. Някои падат на земята от космоса, като светят и пулсират. Независимо дали са изхвърлени от земните или небесните съкровищници, те обикновено биват откривани от авантюристи и променят завинаги живота им. Обикновено съдбата на тези хора се определя от това какво правят със съкровището си — морален урок за злоупотребата с властта и силата.
В някои предания се описват и мирни начини, по които могат да се открият светещи камъни. Има хора, които нощем виждат езера, светещи с магическа светлина. Когато влязат в тях, те успяват да открият редките „изпълняващи желания“ блестящи скъпоценности. Те могат да се открият само от надарените, които могат да видят как камъните започват да светят, когато са докоснати от лунния сърп. Загадъчни посетители често добавят „зрънце“ магия в смесите на стари обезверени алхимици. Когато търсената рецепта бъде намерена, разтопените метали започват да светят с радостна светлина.
„Изгубените елементи“ даряват притежателите си със странни способности и свръхестествени сили. Тези способности често изискват малко напрежение на мисълта, което води до изпълняване на желанието. С помощта на светещ камък човек може да стане неуязвим или невидим. Други могат да преминават през стени, а трети да летят, да повдигат огромни тежести, да предизвикват мълнии или бури и да извършват нечувани свръхчовешки дела. Мистериозните предмети пряко свързват мечтите и света. Те са прозорци, през които архетиповете проникват направо в нашата реалност. Желанието се усилва. Това са артефактите на Предстоятеля Йоан. Магическите технологии изискват използването на светещи камъни. Те са изгубените талисмани, забравените инструменти, които водят и разширяват човешкото съзнание. Светещите камъни са движещата сила на всяка изгубена технология.
Онези, които ги открият, стават герои или злодеи. Легендите разказват за намирането и изгубването на загадъчните елементи. Те могат да бъдат открити, дадени или откраднати. Всеки начин на получаването им си има своите последствия. Магическите пръстени се дават на смирените от ангели. Мистични огърлици се даряват на деца заради извършени добри дела. Това са награди от гноми, феи и духове. Малките деца и смирените старци често случайно се натъкват на магическите предмети, нарочно подхвърлени от „скрития народ“.
Светещите кристални скъпоценности често попадат у хора, които влизат в странно светещи пещери при случайни обстоятелства. Странници, изгубили се в някой буря, попадат в пълна с вълшебни светещи съкровища пещера, чието място после никога не могат да си спомнят.
Има и такива, които от жажда за власт се стремят да придобият изгубените елементи със зли магьосничества. Има загадъчни алхимици, които нощем случайно се натъкват на странни минерали и ги отмъкват от „свещеното им вечно жилище“. Използвайки техните изключителни „лечебни и химични свойства“, докато не се освободи пазената в тях магия, те често се превръщат в ужас за цялата околност.
Злите алхимици, обърнали гръб на свещения повик, се обръщат срещу реда и се стремят да заграбят цялата власт. С помощта на магия успяват да заробят населението и се превръщат в символи на опасностите, свързани с неправилното използване на магическите технологии. Обикновено някой непокорен добър магьосник призовава герой, който да унищожи злия алхимик. В прочутите битки винаги срещу магията се изправя магия — героят също разполага с могъщ талисман, с чиято помощ да победи. Ключът към победата в битката е любовта. Тя кара камъните да светят. Алчни и безскрупулни ловци на съкровища ги крадат от забравени храмове и измъкват от очите на идоли сияещи червени камъни с грубите си стоманени ножове.
Когато „вълшебните елементи“ се губят, това става поради лоша употреба или гордост. Често биват взети от порочните си притежатели от загадъчни защитници и покровители на човечеството. Завистливи и нещастни глупаци случайно изпускат откраднатата награда в кладенци, морета, огнени езера или пукнатини в леда. Вълшебните елементи и светещите скъпоценни камъни често се губят, след като заслужаващи хора биват благословени от магията им. Хората сякаш не са в състояние да ги запазят.
Загубата винаги е съпроводена с голяма мъка и съжаление. Загубилите ги винаги биват отбягвани, а в селата им ги очаква безрадостно и сиво бъдеще. В последните стихове на разказите винаги следва обещанието, че рано или късно вълшебните предмети ще се появят отново. Изразява се надеждата, че преоткриването на изгубените елементи ще гарантира светло бъдеще. Винаги има знаци, по които можем да разберем появата им на земята. Революцията в световното съзнание винаги се нуждае от светещи камъни.
Загадъчните „изгубени елементи“ и „светещи камъни“ непрекъснато се появяват от най-древната памет на човечеството. Повторната им поява в символичния лексикон на обществото е непреодолима. Най-великите теми в съвременната научна фантастика по произход са древни колкото света. Техните символи, макар и осъвременени и променени, имат дълбоки корени. Архетипните образи на вечния светилник и магическия елемент се появили отново в серията „Зеленият светилник“ от 30-те. В комиксите вечният изумруден светилник от друг свят разкрива мощта си на човека, който справедливо носи магически пръстен. Зареден с вечната светлина на светилника, рицарят се заклева да предпазва света от злото, след което научава тайната психотронна сила на пръстена си.
И докато образите на Предстоятеля Йоан и прочутата му тронна зала осветява умовете на онези, които са чули историята му, съществува една нова, неочаквана и документирана материализация.
Този така драматичен епизод в човешката история все още изисква пълно библиографско проучване. Има един случай — истинско психо социално събитие, в което архетипът се срещнал с човешкото желание в материална форма.

[дракон13]

Съвременната специализирана литература е изпълнена с безброй изследвания върху феномените на луминесценцията и фосфоресценцията. Всички те търсят механистични обяснения за забележителната способност на някои материали и апарати да излъчват светлина. Въпреки тези академични спекулации, феномените на излъчването на светлина и фосфоресценцията изразяват самата същност на най-съкровените ни мечти и свързаните с митовете желания. Странни светлинни източници от дълбините на легендарните постижения на древната магия, завладяващите архетипове, които надхвърлят нашите обикновени интелектуални търсения. Въпросът защо самото им споменаване ни изпълва с огромно страхопочитание има далеч по-дълбоки корени.
Всяка следваща технологична епоха неизбежно се съпровожда с появата на нови забележителни светлинни източници. От втората половина на XIX век до средата на 30-те се появили какви ли не устройства за осветление. И макар че огромната част от тези „светилници“ принудително генерирали енергия, имало и такива, за които това не се отнасяло. По-нататък ще видим, че легендите за „изгубените магически елементи“ и „светещи скали“ се основават на истина.
През 1910 г. електроинженерът д-р Томас Хенри Мъри започнал проучвания върху въздушните генератори на статично електричество. Успял да получи годна за употреба електрическа енергия от електростатичното поле на Земята. Мнозина други изследователи получили подобни резултати във века преди д-р Мъри. Архивите са пълни с патенти на „въздушни батерии“ (Вайън, Уорд, Дюи, Паленскар, Пенък, Плаузен). За забележителната им ефективност трябвало само да бъдат издигнати на подходящо място. Всеки модел се различавал по начина, по който извличал електричеството от атмосферата. Някои от тези въздушни батерии задоволявали енергийните потребности на малки фабрики и телеграфни станции.
Д-р Мъри бил запленен от идеята за добив на електрическа енергия направо от околната среда. Първите му примитивни опити го възнаградили със скромно количество електричество от първата му въздушна батерия, което било достатъчно да произведе щракащи звуци в телефонна слушалка. Започвайки с това устройство, д-р Мъри постепенно го развил до степен да извлича достатъчно електричество, за да запали малка неонова „дъгова лампа“. Бил окуражен, но не и доволен от резултатите. Трябвало да има начин да се добива много повече енергия от въздуха.
Системите, извличащи статично електричество, задължително са издигнати високо във въздуха и заемат много голямо пространство. Някои дизайнери използвали големи балони, в които поставяли кондензатори. Други просто използвали неподвижни структури — големи екрани, поставени на върха на някоя планина, или високи стълбове. Бенджамин Уорд използвал поразителния „насочващ парашут“, който „подкарвал“ електростатичните ветрове. При събирането на електростатичните заряди въздушните батерии зависели от повърхността и площта на структурите, върху които се намирали. Колкото по-голямо било устройството, толкова по-голяма била и наличната електрическа мощност. Мъри искал да миниатюризира тези конструкции. А за тази цел се нуждаел от революционно нов подход към проблема.
Докато изучавал изходната мощ на устройството си, той открил една особеност на естественото статично електричество, която поради една или друга причина била пропусната от останалите изобретатели на въздушни батерии. Електростатичната мощност пулсирала. Разбрал за това „статично пулсиране“, докато слушал през свързаните към телефонните жици слушалки. Шумът се появил като равномерно силно бучене. Първата „вълна“ заглъхнала, следвана от многобройни „отливни вълни“. След малко всичко се повторило. Статичното електричество прииждало „като океански вълни“. И наистина, предизвикваният от него „бял шум“ звучал като прибой!
Тези особени вълни не се появявали „с точността на часовник“, а точно като океанските вълни следвали свой собствен график. Д-р Мъри бил убеден, че изпълвали целия свят. Стигнал до заключението, че те представляват естествения „ритъм на вселената“. Тази заинтригуваща характеристика предполагала, че малки количества пулсиращи електростатични заряди могат да се използват за предизвикването на силни вибрации в голям „резервоар“ на напрежение. Получената по този начин енергия би могла да се използва за промишлени цели. Но експериментите в тази насока не се оказали много обещаващи.
Д-р Мъри смятал, че естествените електрически енергии на Земята се получават от минералите в нея, и затова започнал усърдно да ги изучава. Където и да отивал, първата му работа била да започне да събира минерали. Постепенно събрал доста внушителна колекция. Всеки от образците бил изследван в малката му лаборатория, с цел да се открият евентуални нови електрически свойства, които биха могли да покажат доколко идеята му е правилна.
В първите му предположения имало известна истина. В зората на радиото за улавянето на сигналите се използвали кристали. Тесла е може би първият, който обявил, че кристалите на селения са в състояние да уловят особените лъчи, с които се занимавал по онова време. По-късно различни изобретатели твърдели, че са „открили“ метода за регистрация на сигналите чрез кристали.
Този действително солиден метод използва кристали за „улавяне“ на радиосигнали. Тънки жици (наричани „котешки мустаци“) се заканват към специфични „чувствителни точки“ на повърхността на кристала и се настройват с помощта на малка макара. С помощта на този детектор могат да се улавят радиосигнали, без да се използват батерии. Когато се включи към антена, заземен прът, тунер и слушалки, получената „кристална система“ се превръща в средство за получаване на силни радиосигнали. Мнозина от нас сме имали такива устройства като деца. Те са все още популярни и могат и до днес да се купят за няколко долара.
Тъй като кристалите били ключът към по-доброто приемане, експериментаторите се заели да претърсят минералния свят за нови и по-чувствителни кристали. Ранните списания по радиотехника обяснявали на нетърпеливите ентусиасти как да монтират специалните радио чувствителни кристали. Имало няколко любими видове, по които залитали повечето любители. Главният фаворит бил галенът — сребристосиният кристал с блестяща, приличаща на метал отразяваща повърхност. На второ място се нареждал пиритът, известен също като „златото на глупците“. Като радио детектор, пиритът дава доста силен сигнал. Някои предпочитали молибденита — кристал, който е особено чувствителен към инфрачервените лъчи, както и към радиосигналите. Аматьорите винаги опитвали нови и нови видове, за да решат кой усилва получените сигнали най-много и осигурява най-чисто приемане. Всеки си имал любим кристал. Малцина обаче знаели защо в това търсене на „светещи кристали“ се криела мистерия!
С напредването на технологията някои изследователи открили, че при комбинирането на кристалите се получава по-добро усилване. Когато парчета карборунд и силиций се закрепят едно до друго с малки пружини в метална тръба, сигналът става невероятно силен. Батерии със слабо напрежение превръщат тези минерални детектори в усилватели — първите по рода си приемно-предавателни устройства. Били направени доста опити с биминерални и биметални хибриди, които показали добри резултати. За още по-силно увеличаване на силата на сигнала се използвали най-различни комбинации — минерал метал, минерал, минерал и дори множество минерали, свързани за два различни метала.
В някои детектори се използвал радиоактивния минерал карнотит. Това много засилвало проводимостта, което пък водело до невероятно усилване на сигнала. Същият резултат се получавал и когато въздушните батерии и котешките мустаци са свържат с аутонит — друг слабо радиоактивен кристал. Имало дори малки фирми, произвеждащи синтетични кристали („радиоцит“ и „русонит“). Твърдяло се, че използването им давало най-добри резултати. Постепенно в списанията започнали да се появяват и множество други чувствителни материали — естествени и редки, както и синтетични.
В светлината на всички тези чудеса частни и правителствени лаборатории започнали истинска надпревара в изучаването на минералния свят. Отново било направено откритието, че този свят не е никак прост, а загадъчен и специфичен за конкретното място. Всяко находище се характеризирало с уникални комбинации и смесица на минерали. Характерните особености на един и същ минерал могат да варират в зависимост от местонахождението му.
Галенът например съдържа следи от специфични елементи, които са напълно различни според находището. Оказало се, че галенът от някои находища в Канзас дава изключително чист и силен сигнал. Тази богата на германий разновидност далеч превъзхожда останалите образци на същия минерал. Освен това, кристалите от Канзас се различават и по външен вид от откритите другаде с характерния си синьо-зелен оттенък.

[дракон13]

Кристалните композиции били водещата радио технология в началото на XX век, макар че слушането на радио през подобни устройства е тръпка и до днес. Звуците са изненадващо ясни и силни. Един възрастен съсед разказваше как прачичо му успял така да настрои приемника си, че „музиката се чуваше из цялата къща“. Повечето радиоприемници с кристали били без захранване. Написаните за тях студии са достатъчни за събирането им в няколко обемисти тома.
Аномалната сила на получените чрез кристалите радиосигнали е тясно свързана с дизайна, проводимостта, качеството на кристала, площта на антената и заземяването. В много случаи може да се мине и без антена, стига заземяването да е „правилно“. Всъщност приемането на сигнали е възможно без антена, но не и без заземяване. В случая важна е именно връзката със земята.
Аматьорите отново откриват, че специфични точки на земята излъчват радиосигнали, които са достатъчни, за да захранят високоговорители! Неотдавна трима независими изследователи показаха, че сигналите от кристално радио единствено чрез заземяване са шокиращо силни. Получената от приемниците мощност била толкова голяма, че се наложило да се сложат колони с възможност за намаляване на звука!
Според съобщенията, получените чрез кристалите радиосигнали всъщност като че ли „стават по-силни“ с времето. Това странно засилване е било отбелязано от множество изследователи. Схемата следва „вегетативния растеж“, наблюдаван от Райхенбах при неговата енергия од и открит от Стъбълфийлд в неговите „земни електрически вълни“. Вегетативният растеж се проявява като постепенно усилващ се сигнал, който при максималната си мощност достига до плашещи величини. В един от случаите сигналът бил толкова слаб, че имало нужда от слушалки. В рамките на няколко дни обаче слушалките трябвало да се заменят с малък високоговорител, който на свой ред отстъпил на доста по-голям. Накрая се налагало големият високоговорител периодично да се изключва, защото съседите започнали да се оплакват от „нетърпимо гърмящия звук“. Тук имаме вегетативно усилване на сигнала, а не някаква електрическа характеристика.
Кристалният радиоприемник може да се разглежда като тунер на кристална од, при който радиосигналите и другите електрически стойности са само епифеномени (Майнке). Да си спомним, че Райхенбах се е надявал да използва од в неизискваща електричество технология и че въз основа на това по-късните пионери в областта на радиониката успели да проектират приборите си. Инженерите от началото на XX век все още не разбирали активната поява на тези фундаментални енергии във веригите им, както го правели предшествениците им в телеграфната индустрия.
Идеята за получаване и използване на „земна енергия“ е обвита в секретност. Какво би станало с нефтените компании ако дори само заподозрат какво огромно количество може да се вади направо от земята в определени точки? Тази енергия започнала да се „появява“ в годините на телеграфа. Доброто разполагане на заземяващите плочи позволявало на линиите да работят със захранване единствено от земята. Някои телеграфни линии продължавали да работят, макар че батериите им били „изсъхнали и мъртви“ от години! Още като тийнейджър разговарях с един инженер, който е виждал подобна работеща система. Гледката толкова го впечатлила, че успяла да развие онзи рядък интерес към неизвестното и до края на живота си човекът не престана да се интересува от подобни аномалии. Множество статии от XIX век описват феномените в най-малки подробности.
Принципът може да се демонстрира с помощта на заземени пръти и галванометър. Да, в земята наистина има огромно количество енергия, достъпна само на определени места. Но истинският и фундаментален характер на тази енергия е под въпрос. Повечето висококвалифицирани изследователи отбелязват, че земната енергия не „започва“ като електричество. То се появява едва след няколко естествени етапа на трансформация. Вегетативен растеж. За него свидетелстват и старите телеграфски линии, при които измерената електрическа мощност не е достатъчна за активността, която се наблюдава по-късно при компонентите им. Особено много това важи за забравените химически телеграфни системи, при които успешното предаване на силни сигнали едва ли се дължало на електрическия ток.
Забравеното умение за избиране на „специални места на земята“ започнало да се възражда сред радиолюбителите. На земята няма две точки, които да са напълно еднакви. Можете да се убедите сами, като се поразходите из градината около дома ви с две метални пръчки и прост галванометър. Опирането на въглеродната и желязната пръчка до земята регистрира токове САМО когато попаднете на определена точка. Невероятно е, че някои от изключително активните точки се намират непосредствено до такива, при които датчиците изобщо не реагират. Ефектите забележимо се засилват, независимо от разстоянието между прътите.
Тези ефекти по никакъв начин не могат да се определят като „електролитни“ или „батерийни“, тъй като условието за най-добро извличане на енергия по този начин е сухата почва. Ефектът изчезва, когато почвата се напои с дъждовна вода. Нещо повече — измервателният уред ще „закове“ единствено когато е направен правилният контакт. И ще продължи да показва стойността, докато не се махнат пръчките. Подобни електрически разряди могат да продължат цели месеци!
Махането на пръчките води до още по-поразителен феномен. Датчикът пада до нула и не отчита отново, дори да поставите пръчките на абсолютно същото място. Достатъчно е дори само да повдигнете за миг едната пръчка. Земната енергия се оттегля по начин, предполагащ „биологично раздразнение“. Можете лично да си доставите удоволствие и да се убедите във всичко това със съвсем прост апарат.

[дракон13]

През 1911 г. д-р Мъри заминал за Швеция като мисионер на мормонската църква, като през лятото посетил родителите си. Често правел излети из прекрасните зелени ливади и сините планински хребети, по време на които търсел и събирал още минерали за колекцията си. Именно тук, в историческото отечество на гномите, попаднал на неочаквано съкровище. И именно този момент от биографията го отделила от легендите и преданията.
По време на една от експедициите си д-р Мъри открил мек сребристобял минерал, който веднага привлякъл вниманието му. Въпреки големите трудности, които срещнал при събирането на нужните инструменти и за най-прост лабораторен анализ, Мъри открил, че сребристите парчета имат способността да изправят тока. Когато сребърните клеми докоснали минерала, камъкът предавал тока от батерията в една посока. Мъри сметнал, че минералът може да се окаже подходящ като нов материал за радио индустрията, така че се запасил с достатъчно количество от него, преди да потегли обратно към Америка.
Д-р Мъри така и не споменава никакви подробности около „откривателската“ част на тази история. Просто споменава, че е добил минерала от два различни източника в Швеция. Първите образци били кристали, намерени в оголената скала на склона на един хълм. Вторият — фина бяла пудра — бил събран от някакъв железопътен вагон в Абиско. Двата материала били идентични по състав. Няма съмнение, че д-р Мъри умишлено крие местоположението на находищата и е възнамерявал да ги използва в бъдеще.
Надареният с изключително странни електрически свойства камък се оказал голяма изненада. Д-р Мъри го използвал като кристален детектор на радиосигнали и бързо открил няколко неочаквани феномена. Минералът толкова много усилил сигналите, че токът унищожил слушалките му. След това Мъри настроил изходната мощност така, че да е подходяща за много силен високоговорител. Изборът, на която и да е станция водел до получаването на изключително силен звук без нуждата от външно захранване! Фактът, че кристалните радиоприемници не се нуждаели от външно захранване, за да постигнат тези нива на активност, подсказал последвалите експерименти. Преценката му за минерала е мистична. Объркващият му коментар дотогава нямал аналог в света на електротехниката.
„Попаднах на способен да улавя радиовълни минерал със свойства сам да усилва сигналите.“
Освен това наблюдавал ярки синьо-бели искри, танцуващи по жиците около минерала. Мистерия! Невероятно! Камъкът предизвикал куп теоретични „проблеми“. Всяко устройство „със способност само да усилва сигналите“ би трябвало да черпи енергията си отнякъде. Но какъв е тогава източникът на „шведския камък“? Такъв просто нямало.
Без да е в състояние да открие отговора, д-р Мъри модифицирал теорията си за земното електричество. Стигнал до заключението, че естественото земно електричество изцяло се дължи на особени минерали, подобни на намерения от него. Минералите, разсъждавал той, могат да модифицират някакви по-фундаментални енергии на земята. При този процес се натрупва електрическо напрежение, което е и причина в Земята да има постоянно електричество. Това може би обяснява и защо статичния заряд на Земята „приижда“ на отделни вълни. Каквато и енергия да натрупва заряда в минералите, тя е очевидно пулсираща.
Това особено поведение на минерала било напълно безпрецедентно. За него не съществували никакви електрически обяснения. Въпреки неспособността си да проумее защо камъкът е способен на подобни чудеса, д-р Мъри продължил експериментите си. В процеса на работа направил няколко модификации на първоначалната си теория. Основавайки се на силната си интуиция, през 1914 г. той завършил докторската си дисертация, в която постулира съществуването на „море от енергия“, което в бъдеще може да задоволи всички енергийни нужди на човечеството.

[дракон13]

Всички тези събития са от недотам познатите години от младостта на д-р Мъри. Оженил се през 1917 г. Сменил няколко работни места като инженер, като не преставал да преследва мечтата си да открие начин за извличане на енергия от земята. Между 1914 и 1921 г. д-р Мъри не бил в състояние да продължи с експериментите си — работата и семейният живот поглъщали цялото му време. Кариерата му била доста престижна за времето си. Работел едновременно като конструктор и инженер за Енергийната и осветителна компания на Юта, инженер на строителна компания „Феникс“, заместник главен инженер на строителната компания „Арастард“, както и главен инженер на отдел в телефонната и телеграфна компания „Маунтин Стейтс“.
Обхванат от внезапно вдъхновение, той се заел да работи с открития от него минерал и усъвършенствал измайстореното вече устройство — цилиндър с диаметър 20 см и височина 15 см. С помощта на антена и добър заземителен прът д-р Мъри успешно захранил 100 ватова лампа с нажежаема жичка и 655 ватов нагревател. Било установено, че с по-дълбоко забити заземяващи пръти се получава по-ярка светлина. Светът чул за д-р Мъри през 1925 г., когато започнал да прави чудеса с новия си „енергиен приемник“ в Солт Лейк Сити.
Няколко местни жители били свидетели на експериментите му. Видели, че мощността се засилва, когато пръчките за заземяване се забивали по-дълбоко. Мъри се обърнал към някои утвърдени учени с надеждата, че откритието му ще бъде разгледано обстойно в някоя по-голяма научна лаборатория. След това се сетил, че най-разумно е да установи връзка с представители на енергийната промишленост, които биха имали интерес да разгърнат революционната му технология.
През октомври 1925 г. д-р Мъри поканил представители на клона на „Дженеръл Електрик“ в Солт Лейк Сити, за да представи официално откритието си. Демонстрациите протекли като предишните. Д-р Мъри показал, че изваждането на пръчките от земята или свалянето на антената води до намаляване на мощността, което доказва, че източникът й е външен. Действието на устройството било наблюдавано и от неколцина квалифицирани представители на университета „Брайгъм Йънг“. Д-р Мъри позволил на инженерите да огледат и разглобят цялото устройство, за да се убедят, че няма никаква измама. Те дори отворили цилиндъра, за да се уверят, че вътре няма скрити трансформаторни макари или батерии, които да произвеждат огромното количество енергия. По време на тези обстойни прегледи не била установена никаква измама. Единственият компонент, който д-р Мъри така и не показал на останалите, бил с големината на джобен часовник. В него се намирал безценният „шведски камък“.
По един странен и особено забележителен начин д-р Мъри открил вечния светилник! Откритието му сварило авторитетите напълно неподготвени. Заетите да наглеждат и предпазват всяка неизменна догма и самовлюбена институция йерарси буквално останали без почва под краката си. Академичните авторитети заявили, че устройството на д-р Мъри просто получава енергията си от електропроводите или местните радиостанции и поискали да го отнесе на различни други места, за да може да се засече истинския източник на енергия и да се установят работните критерии на устройството. Заявили, че не може да става и дума за промишлено производство на устройството, докато не изпълни тези изисквания.
Обиколилите целия щат с надеждата да компрометират откритието академици били поразени от факта, че устройството продължило да работи. Било невъзможно да се намери място, където мощността му да намалява и най-малко. Устройството работело и по време на снежни бури и проливни дъждове, както и в дълбоките шахти на мините. Запечатано в метален сандък, то било откарвано на много километри от далекопроводите и качвано високо в планините, където нямало никакви радиосигнали.
Навсякъде устройството запазвало изходната си мощност напълно непроменена. Обикновено в тези затънтени райони се изпитвали едновременно пет лампи с мощност по сто и петдесет вата, ръчна ютия с мощност хиляда вата, нагревател и вентилатор. Самият Мъри искал да провери дали устройството му ще бъде в състояние да задвижва самолет или подводница. Монтирали го на самолет и го потопили във водонепроницаем контейнер на дъното на езеро. И в двата случая изходното напрежение си останало същото.
По време на една от демонстрациите пред група инженери била наблюдавана продължителна тъмносиня искра с дължина около 20 см. Инженерите били страшно изумени, тъй като искрата изскочила от единия от изводите и се разредила във въздуха. Всъщност в един момент притокът на енергия станал по-силен от възможностите на приемника. Очевидно енергията идвала „отвън“. По-късно се оказало, че синята искра представлявала ток, способен да проникне през няколко дебели стъклени прегради.
Някои анализатори идентифицират това явление с „високочестотна електростатична“ енергия, но заключението им е невъзможно — преминаващият през стъкло ток можел да извършва същите енергийни чудеса, каквито би показал и ако преминаваше през проводник. В такъв случай, въпросът е да се открие истинския характер на изходящата енергия на приемника. Дали става въпрос за разновидност на електростатичната енергия? Или за някакъв съвсем друг „вид“?
От този момент д-р Мъри започнал много ревностно да пази детектора си. Новият компонент вече не бил с размерите на джобен часовник. Модифицираният детектор приличал на нещо като малък огнеупорен съд с плътно затворен капак. След всеки опит Мъри го изваждал и го прибирал в джоба си. По-късно той разкрил характера на компонента и заявил, че в него се има част от мекия „шведски камък“ и „някои допълнителни добавки“. Само неколцина от най-приближените му помощници били допускани до тази част. В нея обаче нямало нищо повече от онова, което било показано на чертежите му. Цялата тайна била в характера на изгубения чудодеен минерал. Светещият камък. Що за истина е научил д-р Мъри?
Как е успял да трансформира устройството си в същинска електроцентрала?

[дракон13]

Учени от университета в East Anglia, ръководени от д-р Томас Нан, са постигнали съществен пробив в нова технология за лесно производство на водород от вода, използвайки като източник на енергия слънчевата светлина.

На фона на оптимизма около бъдещето на цялата водородна икономика, която ще разчита на богатия на енергия и чист за изгаряне водород, е един от големите въпроси, дали ще има достатъчно обеми водород, който да се произвежда без да се използва още повече енергия за това.


Така близо до ума остават възможностите да се използват възобновяеми източници на енергия и нова технология, за да се катализира процеса на разпад на водата до прости водород и кислород, които запалени в специални горивни клетки да произвеждат енергия.

Типичните методи за производството на водород сега са чрез химически разпад на метан или чрез електролиза на вода. Със сегашната ефективност на фотоволтаичните елементи между 20 и 40% процесът на електролиза е невъзможен. Или все пак това не е точно така?

В действителност производството на водород (H2) е толкова енергоемко, че някои дори го определят повече като “батерия”, отколкото като гориво. Напредъкът в технологиите за производство на водород чрез слънчева светлина може обаче да промени баланса в посока на водородните горивни клетки. Екипът на д-р Томас Нан е демонстрирал ефективност от 60% в процес при който се произвежда водород от водата чрез облъчване със слънчева светлина, която активира специален електрод, който е активната съставка на процеса.

Концепцията “вода + слънчева светлина = чист водород” не  е никак нова, но достигането на такива нива на ефективност при производството му може да го превърне в реално гориво. Тайната е в нанофотокатод, който представлява електрод от злато покрит с наноклъстери от индиев фосфид. Именно той поглъща фотоните от слънчевата светлина, които освобождават електрони и ги предават на желязно-серен комплекс. Последният играе ролята на “фабрика за синтез” като използва освободените електрони и водородните йони в обграждащата електрода вода, за да произведе молекула чист водороден газ.

Технологията има сериозно бъдеще и може лесно да бъде внедрена в индустриални размери, тъй като макар и скъпи електродите са изключително здрави и не се налага тяхната подмяна в хода на процеса, факт, който досега спираше другите по-неефективни процеси за производство на водород. Екипът работи и по посока на постигане на същите резултати с използването на по-евтини материали. Има вече резултати, сочещи, че могат да се използват други метали вместо благородните използвани първоначално в оригиналната технология. [via TreeHugger]

[Аtos]

Добре дошъл, Драконе
Карай го малко по-полека, брат...недей с тези темпове!
Хората нека да прочетат, да осмислят, пък тогава пускай следващия пост!
Иначе рискуваш едно 90% да не прочетат такива големи фермани, а ще е жалко, защото са истина и е естествено описание на целия ни свят такъв, какъвто го знаем (но не винаги го забелязваме)!
Само ще те помоля да разграничаваш по някакъв начин в постовете си своите мисли и това, което ползваш като готови материали:)

[дракон13]

Години преди тези демонстрации липсата на адекватни научни обяснения на феномена принудили д-р Мъри да се впусне в изследвания. Подготовката на дисертацията му изисквала доста богата лична библиотека, която започнал постепенно да събира. Междувременно си осигурил няколко редки издания върху радиоактивността, публикувани около половин век по-рано. В тях били изложени теориите на Тесла и д-р Гюстав льо Бон, които писали доста обширно по темата.
Теорията на Тесла за радиоактивността никога не е била оценена по достойнство, независимо от факта, че той бил първият, който успял да покаже съществуването на космическите лъчи. Когато след известен период на усилени проучвания Тесла обявил откритието си, станал обект на подигравки и нападки от страна на цялата американска научна общност. Но много преди изследванията на Хенри Бекерел и Мария Кюри в областта на радиоактивността, Тесла издигнал идеята, че материята спонтанно се превръща в енергия. Този процес, твърдял той, е вечен. Цялата материя се пронизва, бомбардира и дезинтегрира от постоянен външен поток „космически лъчи“. Процесът осезаемо се засилвал през деня, защото според Тесла тези лъчи идвали от Слънцето. Те притежавали невероятно голям електрически потенциал.
Тесла споменава потенциали, надхвърлящи „сто милиона волта“ и твърди, че ги е измерил със „специални“ детектори. Възможно е да става въпрос за детектори от селений или вакуумни лампи като използваните в патентите му за радиоприемници. Заредените частици непрекъснато бомбардират всички материали и благодарение на това можела да се наблюдава радиоактивността. Тесла твърдял, че цялата материя се намира в състояние на постоянен разпад. Най-плътните метали най-лесно се идентифицират като „радиоактивни“, защото представляват „по-добри мишени“. Радиоактивността според тази гледна точка е манифестация на външно въздействие. Тесла твърдял, че истинският източник на радиоактивността се намира вън, а не вътре в материята. И че той е именно тези лъчи, идващи „от космическото пространство“.
Тесла определя космическите лъчи като подобно на светлината лъчение с огромна проникваща мощ. Те нямат нищо общо с обикновените космически лъчи, открити от Гокел (1910), Хес (1912), Кьолхорстер (1913) или Робърт Миликан (1925). Тесла смятал, че това подобно на светлината лъчение е най-сериозният източник на енергия за реално приложение. Според него енергията му многократно надхвърля тази на „частиците“ на космическите лъчи.
Когато Мъри прочел тези идеи, като че ли попаднал на част от пъзела, който досега му се изплъзвал. Един друг изследовател и съвременник на Тесла развил теорията за радиоактивността като „външното бомбардиране“ и привел експериментални доказателства. Белгийският физик Гюстав льо Бон изучавал с особен интерес ултравиолетовите лъчи и радиоактивността. Експериментите му го довели до заключението, че енергийното бомбардиране е пряк причинител на радиоактивността и това му давало възможност да и влияе. Успял да намали радиоактивността на някои материали чрез прости физически манипулации. Нагряването например чувствително забавяло радиоактивното разпадане на радиевия хлорид — нещо, смятано от физиците за невъзможно.
При опитите си Льо Бон нагрявал радия до червено. Всеки път се наблюдавало едно и също намаляване на радиоактивното излъчване. Льо Бон открил, че е в състояние да изолира радиоактивния агент в решетката на радия — блестяща газообразна „еманация“, която можела да се кондензира в течен въздух. Вследствие на това радият се денатурирал, но ставал отново активен, когато се изложи на въздействието на бомбардиращи лъчи. След загряването били нужни двадесет дни, за да може радиоактивността му да достигне максимума си.
Д-р Льо Бон бил смаян до дъното на душата си, когато колегите му заявили, че „радиоактивното разпадане е неизменно“, с което буквално преиначавали фактите за сметка на теорията. Много добре разбрал докъде ще доведе в крайна сметка погрешната им логика, когато за източник на радиоактивността била посочена „вътрешната нестабилност“ на елементите. Като се отделяли още повече от теорията за външната енергия, те на практика губели много повече, отколкото си представяли.
Льо Бон възразил, когато физиците започнали да отделят тежките метали като „единствените“ радиоактивни елементи — та нали вече недвусмислено показал, че „цялата материя е в една или друга степен радиоактивна“. Той е първият, писал за преобразуването на обикновената материя в лъчи — процес, който смятал за постоянен. Показал, че лъчението от обикновената материя може да се измери. Льо Бон заявил, че причината цялата материя спонтанно да излъчва не се дължи на това, че е замърсена с тежки радиоактивни елементи, а защото е подложена на бомбардиране от външни лъчи с особени свойства.
Това постоянно бомбардиране от външния източник водело до постоянно освобождаване или „излъчване“ на енергия. Тъй като разпадането на материята се получавало под въздействието на фокусирана слънчева светлина, той отначало посочил за причина някакъв специален фотоелектрически ефект. Впоследствие обаче решил, че при този процес ядрата се дезинтегрират, което наложило търсенето на нов и „разширен“ фотоелектрически ефект.
Разпадането на материята и превръщането й в енергия били описани в няколко труда на Льо Бон. Той говори за процес на конверсия, който може да бъде наречен единствено „фото ядрен“. Изказал предположението, че фото ядрени реакции се извършват във всяка материя, осветявана от слънцето. Самата светлина била в състояние да превърне обикновената материя в енергия. Излагането на фокусирана слънчева светлина можело нагледно да превърне някои леки метали в „енергийни еманации“.
Льо Бон открил онази част от слънчевия спектър, която първа проявила преобразователна способност — крайната част на ултравиолетовите лъчи. По време на експериментите си той насочвал силно фокусирана слънчева светлина върху метални плочи и в резултат се появявала забележително силна електростатична радиоактивност. На естественият процес на радиоактивност у всички материали преминавал без помощта на експериментатори. Коя била онази част от слънчевия спектър, която би могла непрекъснато да бомбардира материята и да предизвика наблюдаваната радиоактивност у всички метали?
Льо Бон заявил, че съществува невидима и силно проникваща част от слънчевия спектър, чиято мощ е в състояние да прониже и жилищни сгради. Тази част се намирала извън видимия спектър, след ултравиолетовите лъчи. С помощта на специални чувствителни емулсии Льо Бон демонстрирал уникалната същност на тези загадъчни лъчи. Той показал, че може да прави панорамни снимки направо през стените на лабораторията си. Льо Бон разграничавал тези лъчи от обикновените инфрачервени лъчи. Наричал ги „тъмна светлина“, идентифицирайки я с луминесценцията на од на Райхенбах. „Тъмната светлина“ според него е част от слънчевия спектър, който може да проникне във всяка материя и да я дезинтегрира.

[Аtos]

Устройствата на Стъбълфийлд са един вид "смукатели" на студено електричество, което е аналог на "ЗЕМЕН ЕТЕР" (оргон), затова, като всички оргонни устройства му трябва време да се "разгърне" в потенциала си, образувайки поле, чрез което се насища "приемника" с енергия!
Принципът е подобен на този при клетката на Джо, само че Джо използва нещо като "мобилен" вариант-черпи оргонен ток от пространството, докато Стъбълфийлд го прави статично-от Земята!
Знаем, че Земята е огромен кондензатор на класическо електричество - разбира се, че ще е кондензатор и на СТУДЕНОТО, какво по-естествено от това?
Никой не може да ме убеди, че заедно със класическото ел.напрежение, пътуващо по мрежата не се движи успоредно и такова СТУДЕНО.
Аз поне съм си направил такова устройство и съм се убедил лично-Хипарх ми даде схемата и напътствията!
При тези "земни" изпълнения явно се улавя само студеното, което не подлежи на индукция, а само се редуцира!

[дракон13]

Енергия от нищото
Интервю с Божидар Палюшев (от Соня Гълъбарова)

 

Г-н Палюшев, какво е това торсионно поле?

 

Торсия ще рече завихряне, усукване, въртене на пространството. Явлението ни е познато от материалния свят – представете си например въртенето на течността в чаша чай, който разбърквате с лъжичка. Или въртенето на земята около оста й. Теорията на торсионните полета доказва съществуването на нов тип физическо поле, което се поражда от усукването и вихрите в пространството. То е различно от известните ни досега гравитационно, силово, електромагнитно и слабо поле.
Торсионното поле не пренася сила и енергия, то има свойството да пренася информация. Всякаква – от структурата на вселената до биологичните видове.

 

От къде идва тази информация?

 

Източникът й е Световното поле на съзнанието. То има качества на човешко съзнание, но в много по-глобален мащаб. Много екстрасенси, които успяват да проникнат в него, го наричат информационна банка, колективен разум и подсъзнание, вселенски компютър.

 

Съществува ли такъв?

 

Теолозите го определят като Бог или Свети Дух. Теорията за торсионните полета е колективна, до подреждането й стигнахме няколко човека. Започнахме да я изграждаме в средата на последното десетилетие от миналия век и вече е научен факт.

 

Още Айнщайн е подозирал за съществуването на торсионните полета. Щом завършва своята обща теория на относителността, той започва работа по геометричната теория на електромагнитното взаимодействие, свързвайки го със свойството на пространството да се усуква. Работи до края на живота си, но не успява да я завърши. Признава пред близките си, че за този труд е хвърлил много повече сили, отколкото за теориите, които го прославят. И е убеден, че един ден това свойство на пространството да се завихря ще се използва от човечеството.

 

Каква е ползата от вашата теория?

 

Тя се роди в наши среди – Русия, Украйна, България. Синтезът й е събран в книгите ми “Физика на Бога”. От теоретичната разработка до практическото й приложение минаха само година-две. През 1993г. група учени започнаха да правят топлинни генератори за граждански цели, използвайки технологии, прилагани в руските атомни подводници. Оказва се обаче, че един от генераторите бълва топлина, без да е включен към никакъв източник на енергия. Те установиха, че генераторът е попаднал под въздействието на торсионно поле, получено вследствие на усукване на пространството и черпи енергия от него.

 

Използва ли се за нещо тази енергия?

 

Така се стигна до идеята за уникалния торсионен генератор, който може да намери приложение в медицината, енергетиката, екологията, буквално във всички области на живота. През 2000 г. компанията “Деметра-Гея 94” започна производството му. Експериментирахме го у нас в ТЕЦ “Трайчо Костов” и в един троянски завод. Стойността на топлината, получавана с него, е изключително ниска, защото енергията с която работи, идва от пространството, от физическия вакуум.

 

Искате да кажете, че получавате топлина от нищото?

 

Самият апарат представлява мощна помпа, която движи водата за отоплителната инсталация. Това е единствената механична енергия, която се изразходва. При движението си водата попада в полето на действие на торсионния генератор, той излъчва торсионна енергия, получена от завихрянето на пространството. Работниците в троянския завод, където подадохме топлина от нашия генератор, се уплашиха като видяха, че при изключена система ТЕЦ-ът им работи и топли. Спестиха се няколко тона гориво само докато правихме експеримента.

 

След като торсионното поле пренася информация, може ли тя да се контролира от човека?

 

Характерът на това поле позволява да се фиксира информацията, която носят различни химически вещества. Например антибиотик или друго лекарствено средство. С торсионния генератор можем да приемем информационната картина на антибиотика и да я фиксираме върху решетката на чиста вода. Изпита, тази вода има същия ефект като самото лекарство, без да има нужда то да се пие. Експериментът беше извършен в Украйна от руския акад. Сурочински и неговия екип.

 

Какво друго може да се “фиксира” върху вода?

 

Същият ефект с антибиотика може да се постигне и с допингов препарат. Информацията за него се пренася върху водна решетка, спортистът изпива водата, тестовете показват, че е чист, но спортните му резултати са невероятни. Така могат да се лекуват много болести, включително и рак, левкемия. Засега обаче нещата са на фаза опити, наблюдения. Те са доказали, че когато торсионният генератор облъчва болното тяло, въздейства избирателно само върху раковите клетки и ги унищожава. Здравите запазва непокътнати. Торсионният генератор има и друго приложение – за бързото стареене на виното. Френски учени вече са правили опити и доказаха, че облъченото с такъв генератор, кабернето остарява за секунди, вместо да отлежава с години.

 

Докъде стигнаха опитите у нас?

 

Идеята ми е да изградим в България научно-изследователски център, в който да привлечем не само учени, но и лекари, екстрасенси, лечители и да разработим приложението на торсионния генератор за лечебни цели.

 

Ако това е истина, вие говорите за революция в медицината?

 

Разбира се, че за това говоря. Но не само в медицината. Другата област са комуникациите. Представете си какво би станало, ако информацията почне да се пренася по торсионен път. Ще става за секунди, скоростта на предавания сигнал е почти безкрайна. Ще отпадне и сегашното централизиране на световната система за информационен обмен. Интернет ще ни изглежда тромав и примитивен и ще остане в историята. Възможно е да се създаде такова устройство, което да извлича база данни от световното информационно поле. Ако се научим да откриваме адресите на отделните информационни блокове, няма да имаме равни на себе си. Много учени вече работят върху такъв проект и съм убеден, че ще изработят и нов тип компютри. Сегашните ползват база данни, заложени от ограничения по възможности човешки ум, а бъдещите ще разполага с необятните познания на Световното поле на съзнанието.

 

Как екстрасенсите проникват в него?

 

В Световното поле на съзнанието съществуват блокове от информация с различен характер, до която обаче стигат само определени хора. Наричат ги ясновидци, екстрасенси, лечители. Те винаги влизат в досег с тези структури и черпят от там данни.

 

Как става това?

 

Учените още не могат да обяснят. Такъв феномен беше и Ванга. Тя проникваше до информационните банки и получаваше знания, които предаваше на хората. Според нашата теория прераждане няма, но душа има и тя е торсионното поле на нашето физическо тяло. Като информационна матрица душата се отделя след смъртта, съхранила натрупания опит през земното битие на човека. Вероятно това се съхранява в Световното поле на съзнанието в някакво латентно състояние. Това е друга форма на съществуване.

 

Ще изчезне ли човечеството?

 

Каквото и да направим, няма да можем да осъществим собственото си спасение при непрекъснато влошаващите се условия на живот на земята. Те ще станат съвсем неблагоприятни между 2030 и 2100 г. Вероятно човешкият род ще се самоунищожи, но не и без външна намеса.

 

Вярвате ли в Бог?

 

Религиозен съм и мисля, че в християнството е истинската духовност. Бъдещето на човечеството ще се определя от симбиозата между науката и религията. Бог е мегаинформационна система, която като цяло е непознаваема за науката. В Библията е казано всичко. И то ще стане.

 

За автора:

Акад. Божидар Палюшев живее и работи в София и Англия. Завършил е теоретична физика в Букурещ, носител на почетното звание академик на Руската академия на науките, преподава в института за философски изследвания към БАН и чете лекции по физика на науката в Лондонския икономически университет.
Автор е на книгата “Физика на Бога”, излязла в шест части, преведена на много езици и спечелила златен медал на форума “Световни гении” в Токио. В нея той излага новата теория на торсионните полета, с която обяснява по научен път съществуването на Бога, същността на човешката душа и необятните възможности за борба с рака и други нелечими болести.
С помощта на енергия от чистия физически вакуум може да се произвежда топлина, а скоро ще бъде изобретена и нова световна информационна система, която ще смени Интернет, убеден е акад. Палюшев.

 
 

[дракон13]

"Тестатика", така е наречен един генератор за енергия в Швейцария, в християнската община-кооператив, с име Methernita, не използващ никакви външни източници, но доставящ електричество в продължение на по-вече от 30 (!) години в количества достатъчни за задоволяване на цялата община, включително и намиращите се там производствени работилници. Изобретателят Проф. Стефат Маринов е нарекъл своето устройство Swiss M-L converter , Thesta-Distatica, и заявил, че е получил описанието на конструкцията и принципите на работа по-време на медитация. От техническа гледна точка, устройството представлява модернизиран електростатичен генератор на Вимшурст, дисковете на който са способни да се въртят постоянно за сметка на силите на електростатичното взаимодействие. В конструкцията също са включени постоянни магнити.

[дракон13]

Според проектните разчети подаването на електроенергия ще започне през 2018 година. За целта ще бъде изграден между двата материка подводен кабел с дължина 450 километра.

Централата ще бъде оборудвана с огромно количество огледала (около 1000), които ще следят слънцето и ще насочват светлината в централната кула. Там слънчевата енергия ще попада в тръби запълнени със сол. Площта на централата е 100 квадратни километра, а управлението и ще бъде автоматизирано. Принципът на действие е интересен и едновременно прост. Така, нагрятата сол, от своя страна ще нагрява вода, а образувалата се пара ще върти турбината, която практически отговаря за производството на електроенергия.

От тук нататък започва процесът на “доставяне” – отначало тя ще попадне в подстанция недалеч от Рим, а след това тръгва към крайния пункт във Великобритания.

Реализацията на проекта е възложена на компанията Nur Energie, която вече е уверила всички в целесъобразността на строителството на такава електроцентрала. Вече е направен икономически анализ, изследвана е площадката и са намерени инвеститори. Очаква се също, правителството на Великобритания да отпусне субсидии.

Важното е, че такива субсидии английските власти дават само в случай, ако източниците на възобновяема енергия се намират извън пределите на страната, а самата енергия ще постъпва във Великобритания. Но от правителството специално подчертават, че просто така пари никой няма да получи. Разработчиците трябва нагледно да докажат икономическата и практическа целесъобразност на своя проект. Също експертите щателно ще сравнят икономическата ефективност на проектите на територията на страната и в чужбина.

От Nur Energie обещават, че ако бъде одобрено строителството на слънчевата електроцентрала в Тунис, Великобритания през 2024 година ще разчита на слънчева електро-генерация с мощност около 2 GW.

За проучване на местността и за различни подготвителни работи, компанията през последните три години е похарчила около 10 милиона евро.

От Nur Energie твърдят, че ниско-въглеродната електроенергия от Сахара ще излиза на Великобритания много по-евтино, даже от ядрената или вятърната офшорна електроенергетика. Поради тази причина те оптимистично гледат на възможността за подписване на договор с властите.