Той къде се дяна тоя човек, да не е отишъл да търси нирвана в Тибет, изменил на семейната традиция на православието 
, опозорил рода си и станал религиозен изотерик. 
Може да е прочел вече това
Сравнение между основните истини на християнството и будизма==============
Според християнството светът е сътворен от Всемогъщ и Всеблаг Бог, Който е самото Добро, Истина и Красота.
Същността на този сътворен свят носи белезите на добро, истина и красота.
Човешката личност е създадена по образ Божи и има за задача да осъществи подобие Божие.
Индивидуалното „Аз“, тоест душата, е свръхвремево същество, което обладава лично безсмъртие.
Това наше „Аз“ във философията се нарича субстанция или още по-точно – „субстанциален деятел“.
С това се подчертава неговата активност.
Всяка личност е субстанциален деятел, особено, ако изпълнява в пълнота заповедта на Христос да обичаме Бога и ближните като себе си. Тогава личността се удостоява с обожение по благодат и навлизане във вечния живот, в Божието царство, като съхранява своята уникалност както в духовен, така и в телесен смисъл.
В Божието царство всяка душа достига абсолютна пълнота на живота и висшите степени на творчеството. Последното е индивидуално, но е съобразено с творчеството на останалите членове на това царство.
Затова всяко индивидуално „Аз“ има абсолютна ценност.
Съгласно християнската метафизика, която може да наречем персонализъм, Бог е сътворил света така, че той да се състои от личности – действителни или потенциални, тоест способни да достигнат зрелостта на индивидуалното „Аз“. Бог твори свят от личности и всяка от тях трябва да използва дадените ѝ от Бога творчески сили и свобода, за да умножава доброто, истината и красотата.
Абсолютното отхвърляне на света, както и желанието той да бъде разрушен, за християнството е хула срещу Светия Дух и бунт против Бога. Християнинът отхвърля само злото в света, което е привнесено в него от свободната човешка воля и от демоничната свобода на падналите духове. Абсолютно осъждане се отдава само на нравственото зло, а злото като вид душевно или физическо страдание е следствие от първото и има дълбок изцелителен смисъл. Светът гледан през призмата на християнския мироглед има дълбок промислителен смисъл.
Будизмът в противоположност на християнството проповядва абсолютно неприемане на света и преди всичко – унищожаването на личното битие. Светът според будизма е едно безсмислено „вълнение“, „суета“, издигаща се от незнайните дълбини на Абсолютното. Отричайки субстанциалната битийност на духа, будизмът вижда във всяко същество обреченост и неудовлетвореност, отсъствие на каквато и да е ценност.
Съгласно легендата първоначалните причини за този песимизъм у будизма започват още от срещата на принц Сидхарта (бъдещият Буда) с няколко човека, чийто живот бил рязко противоположен на неговото изпълнено с разкош ежедневие. При една от своите разходки той срещнал грохнал старец, после – един прокажен човек, след това – един мъртвец, и накрая – аскет, който, страхувайки се от рождение и смърт, си поставил за цел да се избави от този свят, който е подвластен на разрушение. За отбелязване е това, че Сидхарта бил потресен от физическото зло, а не от нравственото – гордост, високомерие, властолюбие, честолюбие, предателство и така нататък. Той се уплашил от телесната смърт и потърсил спасение в пълната смърт – абсолютното самоунищожение като личност.
Нека да оставим легендата. Самата будистка философия е заредена с песимизъм. Отричайки субстанциалността и абсолютната ценност на личността, будизмът издига като приоритетна цел унищожаването както на всяка индивидуалност, така и на света като цяло. За постигането на своята крайна цел будистът може да разчита само на знанието и съзерцанието. Гаутама Буда съветва: „Знанието – ето светилникът, който осветлява потъналия в мрак свят! Знанието – ето най-доброто лекарство против всички недъзи в живота! Знанието – ето моста, прехвърлен през стремителната река на невежеството и похотите!“
Буда признава пет висши сили за борба със злото:
доверие към учението; ясно съзнание; мислене; съзерцателна съсредоточеност; прозорливост.
Всички тези будистки добродетели са изцяло интелектуални.
А на друго място Буда призовава: „Напред, монаси! Следвайте правилното познание!
Освобождението става чрез знание…“
Според учението на нашия Спасител Иисус Христос съвършенството се състои в пълнотата на любовта, а според Буда – в пълнотата на знанието. И това за будиста е напълно логично. В света няма нищо ценно и достойно за любов, защото всичко е илюзорно. Само знанието ще избави човека от всичките му илюзии.
В този смисъл и молитвата губи значението си, защото нито в този свят, нито в някой друг може
да се намери лично Същество, към което да се обърне душата.
Все пак за да удовлетвори тази изконна потребност у човека, Буда предлага един вид сурогат на молитва, наречен „бхавана“ или медитация. Това е благоговейно размишление и съзерцание. Един друг сериозен изследовател на будизма – Зайденщукер пише за будистката медитация:
„В тази тренировка, проникната от чисто индуистки дух, влизат най-различни действия – размисъл за конкретни и отвлечени неща; упражнения за усилване на вниманието, при което се използват механически или психически методи; постоянно нарастващи екстатични състояния, свързани с процеси на интензивно съзерцание; пробуждане на духовни сили, способности и знания и таканататък. Тези упражнения в атеистическия будизъм заменят молитвата в теистическите религии.“
Първата степен на духовното израстване след такива упражнения е нравствената дисциплина (адисила).
Втората степен е интелектуалната дисциплина (адичитта), а най-висшата степен е адипанна, тоест висша мъдрост.
Не бива да забравяме, че и трите степени на духовното „усъвършенстване“ при будизма водят до пълна деперсонализация и избавяне от илюзиите на битието.
Кожевников пише: „Първата група медитации е насочена към телесността.
Целта е да се възпита презрение към тялото.
Следващият вид медитация е насочена към избавяне от чувствата, мислите и така нататък.
Последният вид медитация избавя от всяка привързаност към явленията изобщо.
От личен опит будисткият мъдрец стига до убеждението, че всичко е мимолетно,
че няма нищо субстанционално като вид реалност.“
Освобождавайки се от влечението към света, будистът започва да напредва по „благородния осемстепенен път“ на съзерцание, свързано с екстаз и блаженство.
Първите четири степени са насочени към потапяне в света на формите, без да се изпитва влечение към тях.
Вторите четири степени спомагат за потапяне в света на безформеността.
След това се достига до заключителната девета степен на екстаза, наречена „нирода самапатти“,
при която става прекратяване на всяка мисловна и сетивна дейност.
Този екстаз прилича на дълбок сън и продължава до седем дни.
През това време жизнените функции са сведени почти до нула.
Според Кожевников „това не е духовно израстване в смисъла на християнската аскетика и мистика“, но по самото определение на будизма – „прекратяване на духовността“.
Достижението не е в пълнотата на живота, а в неговата загуба.
И тук се вижда пълната противоположност с християнството.
Борбата със страстите и похотите е насочена не към очистване на душата,
а към нейното систематично умъртвяване. Земната любов не преминава в божествена,
личността не придобива святост и мъдрост, сливайки се с Бога, а се слива с всепоглъщащото Нищо.
Целта на тази безжалостна вивисекция на душата не е израстване в любовта, а преодоляване на коварния кръговрат на кармата, причиняваща многобройни прераждания. Будисткият мъдрец, който е преминал тези девет степени, започва да придобива магически, окултни способности.
Той може да стане невидим, да преминава през препятствия, да прониква през твърди почви
и скали като през вода, да ходи по вода, да лети във въздуха, да възстановява спомени от
100,000 свои предишни прераждания и така нататък.“
Трябва да се знае обаче, че Буда, макар и да е вярвал в магическите сили и възможности,
не е поощрявал тяхното използване. Той е смятал за най-важно пълното унищожение
както на личното битие, така и на света като цяло.
Според будизма дори добрите дела са суетни, защото подхранват илюзията за този свят и отвличат
човека от мисълта за самоунищожението му.
В християнското съзнание всички, които търсят съвършенство в Небесния Отец, се считат като едно
духовно цяло, като органи на един духовен организъм – Църквата: „Аз съм лозата, вие пръчките
– казва Христос, който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод,
защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).
При будизма всички същества се считат за автономни и са предоставени сами на себе си.
Дори вярата в единението с личен Бог решително се отхвърля. „Да се вярва в общение и единение
с върховния Брахман, който е невидим и непостижим, за когото не е известно откъде е и как съществува, значи да се вярва във възможността нисшите същества да познават несъществуващото“ – казва Буда.
Въпреки ярко изразения атеистичен акцент у будистката философия, по-късните будисти не са могли да устоят на неутолимия стремеж на всяка душа да общува с висше добро Същество.
Така се появява култът към Буда, който в днешно време е изпълняван чрез множество обреди и тържества. „Няма да бъде парадокс, казва Кожевников, ако кажем, че будизмът се оказа популярен и жизнеустойчив само поради изкривяването на неговото истинско учение, поради съзнателното или несъзнателно заменяне на неговите идеали с други.“
В това мрачно учение дори нравствеността има съвсем друг смисъл. Има такива примери в
будистката литература, които много приличат на християнските дела на любов и милосърдие.
Например един отшелник – бодисатва доброволно се отдал да бъде изяден от една гладна тигрица,
за да не умрат нейните малки тигърчета.
Царят Шива източва част от кръвта си, за да я даде на една блатна мушица.
„Мъдрият“ заек Шаша, като срещнал един гладен брамин (който всъщност бил бог Сакка)
и понеже нямал с какво да го нагости, решил да му предложи себе си за храна.
Всички тези трогателни примери за жертвоготовност имат съвсем различна от християнството мотивация.
Тук се оказва нещо като любов не заради ценността на самото създание (което е Божие творение), а се демонстрира открито пренебрежение към собственото битие, което е илюзорно.
Така самата нравственост при будизма става средство за избавяне от ужасния кръг на преражданията.
Немският изследовател на будизма – Лудвиг фон Шрьодер казва по този повод: „Отново и отново се вижда, че будизмът отрича, а християнството утвърждава.
Да обичаш, да страдаш и накрая да живееш в пълнота – това е желанието на всеки християнин.
Да не обичаш, да не страдаш, да не живееш – това е идеалът на будиста.
Тук наистина се разтваря непроходимата пропаст между будизма и християнството.“
В тази безсърдечна нравственост често се срещат чудовищно уродливи форми на бездушие към чуждото страдание. Например принц Вишвантара доброволно отстъпил на един демон двамата си сина и радостно гледал как демонът ги изяжда лакомо като връзка плодове.
В будизма жената е ненавистна, защото е носителка на нов живот.
„Нито една религия, пише Кожевников, не се отнася към жената така враждебно, така отрицателно, както будизмът.
За него жената не само не е равнопоставена с мъжа в духовен смисъл, както е в християнството,
но дори не се смята за по-нисше същество от него, както е в мохамеданството.
В будизма тя е считана за низко същество, умствено и нравствено несъвършено. Нещо повече, при будизма на жената се отказва възможността да достигне до пълна мъдрост и святост (следователно и до спасение) дотогава,
докато не се освободи от всички черти на своята женственост, тоест докато не се прероди в мъж.
Подобен отрицателен възглед има будизмът и към художественото творчество, към труда и въобще
към всяка активност на човешкия дух.
-------------
Николай Οнуфриевич Лоски
Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 6, с. 22-31.
Николай Лоски (на руски: Никола́й Ло́сский) е руски философ. Учи във Витебската гимназия.
Професор по философия в Санкт-Петербургския университет, Братислава, Париж, Ню Йорк и др.
Оказва влияние върху различни философи, например Айн Ранд.
