Радико, копипействам тази част от материала която обяснява опита на физо, по измерване на скоростта на светлината, и опита на Майкелсон и Морли, по търсене на етерен вятър.
През 1849 г. става възможно измерването на скоростта на светлината чрез използване на две точки от земната повърхност. Френският учен Физо прави експеримент, пропускайки светлина към отдалечено огледало и измервал времето за връщането на лъча. Лъчът се разбива на импулси, като се пропуска между зъбите на бързовъртящо се зъбно колело. При достатъчно голяма скорост на въртене на колелото светлината достига до огледалото и се връща за време, за което диска се завърта на малък ъгъл, колкото е промеждутъка между два зъба. Тогава в окуляра не се наблюдава светлина. На диска на Физо има 720 зъба, а диска се върти със скорост 25 оборота в секунда. Знаейки разстоянието от източника на светлината до огледалото и обратно, което е 17,32 км., Физо успява да определи, че скоростта на светлината е 313 000 км/с. Слабост на метода е, че момента с най-висока яркост се определя на око, което е недостатъчно точно.
Когато Физо обявява своя резултат, учените се усъмняват в достоверността на това число, според което светлината би трябвало да идва от Слънцето до Земята за 8 минути и може да обиколи земното кълбо за 1/8 от секундата. Според тях е невъзможно човек да успее да измери подобна скорост с такива примитивни инструменти. Възможно ли е светлината да измине 8-те километра между огледата за 1/36000 от секундата? Повечете не били съгласни, но в същото време това число било много близко с резултата на Рьомер. Може би е просто съвпадение....
Тринадесет години по-късно, Леон Фуко, син на парижки издател, също успява да измери скоростта на светлината. След няколко години работа заедно с Физо, той търси начини да усъвършенства неговия опит. Вместо зъбно колело Фуко използва въртящо се плоско огледало. При този експеримент светлината от въртящото се огледало се връща обратно, но под малко по-различен ъгъл, заради завъртането на огледалото. С измерването на този ъгъл е възможно да се определи и скоростта на светлината. Фуко продължава да увеличава прецизността на този метод през следващите 50 години. Последното му измерване през 1926 г. показва, че светлината се движи със скорост 296 796 км/с.
Интерферометър на Майкелсън
Интерферометър
А - източник на монохроматична светлина
В - полуотражателно огледало
С - огледала
D - регистриране на фазова разлика
Физичните теории в края на XIX век твърдяли, че както на водните вълни е нужна среда, за да се движат и на звуковите вълни е нужна среда, за да се разпространяват ( във вода или въздух), така и светлината изисква някаква среда - т. нар. ефирен етер. Щом като светлината може да се движи във вакуум е допуснато, че вакуума би трябвало да съдържа среда от светлина. Тъй като скоростта на светлината е толкова голяма, проектирането на експеримент, засичащ съществуването и характеристиките на този етер изисква значителна находчивост.
Майкелсън имал решение на проблема как да се конструира достатъчно точно устройство, което да засече етера. Устройството, което проектирал, по-късно наречено интерферометър, изпраща единствен лъч светлина през полуотражателно огледало (разпределител), което разделяло светлината на два лъча, перпендикулярни един на друг. След като преминат през разпределителя те се отразявали обратно от средата на малки огледала. Когато достигат отново разпределителя се сливат в окуляр, представящ модел на конструктивна и деструктивна интерференция, базиран на изминалото време, за което светлината се движи до огледалата и обратно. Всякаква малка промяна във времето, нужно за изминаване на този път би била видяна като промяна в позицията на интерференчните пръстени. Ако ефира влияеше на светлината, то тогава въртенето на Земята би предизвикало отместване на интерференчните пръстени 1/25 от големината на един пръстен.