РАЗМИСЛИ И СПОРОВЕ ОТНОСНО СЪЩНОСТТА НА ЕТЕРА

[GreenHulk]

Предсказанието е по-точно за съединяване на Луната и Земята, тоест процеса би бил по-скоро приближаване, вероятно постепенно некатастрофично поне до някакво време.

[hyparh]

Съществува механизъм, които не позволява на две масивни космически тела да се сблъскат. Иначе хаосът щеше да е пълен. Дори при две сливащи се галактики, планетите и звездите се разминават и не се стига до сблъсъци.
Вече е друг въпрос ако този механизъм се изманипулира нарочно (и локално) от напреднала цивилизация например

[GreenHulk]

"Английският физик Нютон, за когото също вече съм ви разказвал, е казвал просто: телата се
привличат едно към друго, едното тяло привлича другото. Този възглед не е чисто материалистически, тъй
като едно е, когато човек хване нещо и го притегли, и друго, ако това става без посредничеството на
материята. С материалистическите възгледи не можеше удовлетворяващо да се върже фактът на
привличането между Земята и Луната. Но по времето на моята младост материализмът се намираше в
разцвет. Тук може да се каже, че самият той изсушава човека, прави го посърнал, но можем да констатираме
и това, че той разцъфтяваше. Тогава хората казваха така: не е истина, Земята не може да привлича Луната,
защото тя няма ръце, за да я привлече. Това е невъзможно. Затова казваха: навсякъде има миров етер (виж
рис. 23). Това, което означих с червено, това е мировият етер; той се състои от изключително ситни зрънца,
нищожно малки зрънца. И тези нищожно ситни зрънца блъскат тук, (показва го на рисунката), при това,
колкото по-близо е до средата, толкова по-силно и по-силно блъскат те. Ако тук се намират две тела, Земята
и Луната, и побутването от външната страна се оказва по-силно, от побутването отвътре (стрелката от
външната страна и стрелката отвътре на Земята), това е равносилно на привличането на две тела. И така,
силата на привличането, силата на тежестта се обясняваше с тези произвеждани отвън тласъци.
Не мога да ви опиша даже, какви страдания на познанието преживях веднъж във връзка с този въпрос.
От дванадесет до осемнадесет години ме гризяха съмнения: привлича ли Земята Луната, или Луната се
побутва към Земята? Защото предлаганите в случая аргументи в по-голямата си част не са глупави, а даже
разумни, нали така? Но в тях вече се съдържа известен релативизъм, елементи от теорията на
относителността. Пита се: има ли тук нещо абсолютно, или всичко това също е относително? Може би,
действително е все едно Земята ли привлича Луната, или Луната е побутвана към Земята? А може би,
въобще е невъзможно да се разреши този въпрос. Виждате ли, хората много са разсъждавали над този
проблем. Ето какво ми се иска да кажа за това: по онова време хората поне се придържаха към това, че
освен видимата материя, освен видимото вещество съществува етер. Етерът им беше необходим, защото
какво трябваше да бута, ако не зрънцата на етера! Когато за първи път Айнщайн описвал движението като
относително, той е мислил как ставащото в пространството е запълнено с етер. Но тогава му хрумнало:
дявол да го вземе! Ако движението е чисто релативно, то няма никаква необходимост от съществуването на
този етер. Не е необходимо нищо да бута, нищо да тегли. Да се реши този въпрос за всичко това по принцип
е невъзможно. Следователно, пространство напълно може да бъде и празно.
Така в течение на времето възникнаха, всъщност, две Айнщайнови теории. Те произлизат от едно
лице. Ранният Айнщайн е описвал всичко в своите книги така, сякаш светът е изпълнен с етер. След това
той докарал своята теория на относителността до там, че да каже: пространството е празно. Теорията на
относителността нищо на казва за етера, тъй като и е неизвестно, има ли го. Айнщайн понякога дава
гротескни примери. Например той казва: нека тук се намира Земята, а тук – някакво дърво, на което се
покатервам; тук се изтървавам и падам долу, – вероятно ви се е случвало подобно нещо; на мен поне, в
детството ми често ставаше. Аз се катерех по дърветата, изтървах се и падах долу, – и така, Айнщайн казва:
разбира се, Земята ме привлича. Аз имам тегло. То възниква вследствие силата на тежестта, в противен
случай щях да оставам във въздуха и да се мятам там, – ако Земята не ме притегляше. Обаче, Айнщайн
смята, че не трябва да се говори всичко това, той мисли по следния начин: да допуснем, че тук отново е
69
Земята и аз стоя на върха на кула, – ето тук се намирам, но се намирам не във въздуха, а съм в кутия, която е
закачена за върха с въже. Ако сега аз в своята кутия почна да падам от кулата надолу, то по отношение на
стените (на кутията) за мен нищо няма да се промени. Няма да забелязвам движението, защото стените на
кутията биха се движили заедно с мен. И, дявол да го вземе, сега никак не мога да реша: дали отгоре
отпускат въжето, на което виси кутията, в която седя аз и заедно с кутията се спускам надолу, тъй като
някой отгоре ме спуска, или се спускам надолу тъй като кутията се е откъснала и мен ме притегля Земята.
Не мога да реша това. Не знам, спускат ли ме или Земята ме притегля.
Обаче, с този пример, избран от Айнщайн, работата стои, както и с един опит, който винаги
демонстрират във всички училища. На децата обясняват, как е възникнала планетната система, която
отначало е била мъглявина и от тази мъглявина са се отделили планетите. В средата е останало Слънцето.
Казват така: всичко това може лесно да се докаже. Вземат неголяма капка масло, плуващо във вода, в
средата на капката поставят листче от картон, надянат на игла и всичко това го въртят във водата. Скоро от
голямата капка се отделят малки капчици и ето, мъничката планетна система е готова. Същото би трябвало
да е станало и в Космоса. Някога тук е било мъглявина; отделили са се планетите, а Слънцето е останало в
средата. Кой ще почне да възразява на това, ако той и до ден днешен може да види това с капката масло! –
Обаче, тук се изпуска една дреболия, господа; изпуска се, че аз трябва да стоя тук и да въртя (иглата), ако в
качеството си на господин учителя демонстрирам всичко това пред децата! Ако аз не въртя (иглата), то
никаква малка планетна система от маслени капчици няма да се получи! И така, господин учителят би
следвало да каже на децата, че някакъв гигантски господин Учител, преогромен господин Учител би
трябвало да се намира тук, отвън и да върти цялата тази механика. Само тогава примерът би бил
състоятелен и завършен. Така и Айнщайн би следвало, ако мислеше в пълно съответствие с реалността, –
ако въобще стигнеше до там, че да развие подобни мисли, – би следвало да допусне, че някой отгоре
управлява въжето. Това е съвсем необходимо. В противен случай вие не можете да кажете: все едно е как се
спускам надолу, дали ме спускат или летя премятайки се; тогава някой трябва да е отгоре. Следователно,
давайки такъв пример, Айнщайн би следвало веднага да помисли: кой държи въжето? Айнщайн не е
направил това, защото съвременният материализъм не му е позволил да го направи. Затова измисленият от
него пример няма за основа никаква реалност, тук и нищо не може да се измисли, такова нещо просто е
невъзможно да се помисли.
С това е свързано и нещо друго. Представете си, господа, че тук се намира планина. Тук се намира
Фрайбург в Брейсгау (природен парк в Германия – бел. на прев.) На планината поставям топ, изстрелът на
който може да се чуе при желание чак в Офенбург. Но вие ще чуете изстрела със закъснение. Ако някой
определи времето, когато той е чул изстрела във Фрайбург и кога някой го е чул в Офенбург, в показанията
на часовниците ще се открие разлика. На звука му е необходимо известно време, за да стигне от Фрайбург
до Офенбург.
Виждате ли, тази история се използва в тъй наречената теория на относителността. Там се казва: да
допуснем, че стоя и слушам, кога ще се чуе изстрелът, не в Офенбург, а първо във Фрайбург. Тук чувам
изстрела веднага след като е произведен. Сега пътувам във влак от Фрайбург за Офенбург. Поради това, че
съм изминал част от пътя от Фрайбург, аз чувам този изстрел вече малко по-късно, откогато е произведен.
Още по-близо до Офенбург – още по-късно; още по-близо – още по-късно.
Но това продължава дотогава, докато пътувате по бавно от скоростта на звука. Ако звукът се
разпространява от Фрайбург до Офенбург, какво би станало тогава? Ако пътувахте толкова бързо, със
същата скорост, която има и звука, бихте пристигнали в Офенбург, но звук така и нямаше да чуете, той би
избягал от вас. Ако пътувахте точно със същата скорост, вие никога не бихте чули звука, той би избягвал от
вас, когато би трябвало да го чуете. Вие би трябвало да го чуете, но него вече го няма тук. Тези хора казват:
дявол да го вземе, вярно, че звукът не се чува, ако се движиш точно със същата скорост, като самия звук! Но
какво ще стане, ако се движиш по бързо от звука? Ако се движиш по-бавно, звукът ще се чуе по-късно; ако
се движиш със скоростта на звука, съвсем няма да го чуеш. Ако се движиш по-бързо, човек ще чуе звука
преди да се е раздал! Тези хора казват, че това е напълно естествено, че това е правилна мисъл. Ако,
следователно, в Офенбург ще чуете звука две секунди по-късно, като се движите по-бавно от звука, то
съвсем няма да го чуете, ако се движите със същата скорост, както и звука. Ако се движите по-бързо от
звука, ще го чуете две секунди по-рано, отколкото той ще се раздаде във Фрайбург! На мен ми се иска да ви
поканя да чуете, наистина да чуете звука, още преди той да се е раздал във Фрайбург! Бихте могли да се
убедите, ще го чуете ли по-рано, даже ако се носите така бързо.
Другото възражение е: бих искал да попитам, как бихте изглеждали, движейки се така бързо или още
по-бързо от звука! (В днешно време звуковата бариера отдавна е преодоляна, но преодоляването и е
свързано с опасности и на летеца или космонавта е необходима специална подготовка, амортизиращи
устройства и т.н., иначе той действително няма да изглежда по най-добрия начин – бел. на прев.)
Какво следва оттук? Оттук следва, че като не се придържаме към реалността, можем да измислим
всичко, което ни хареса. С тази теория на относителността стигнахме до твърдението, че човек чува звука,
преди да се е раздал (смях в залата). Да се измислят такива работи е добре, но да стане това е невъзможно.
Ето в какво, както виждате, е разликата! Днес хората занимаващи се с наука, искат основно логично
мислене: Айнщайн мисли удивително логично. Но логично още не значи действително. В мисленето си
 
трябва да имаме две качества: първо, теорията трябва да бъде логична, и второ, тя трябва да отговаря на
действителността. Трябва да се умее да се живее в действителността. Тогава на човек няма да му се наложи
да измисля кутия, която да се дърпа на въже нагоре-надолу. Тогава няма да се наложи да се мисли за
часовници, които летят със скоростта на светлината в мировото пространство, че и се връщат обратно.
Тогава няма да се налага да измисляш човек, който се движи по-бързо от звука и поради това чува този
звук, преди той да се е раздал. Много, господа, от това, което днес ви се поднася в книгите като достижение,
е прекрасно измислено, но в действителност от него полза никаква.
Може да се каже така: теорията на относителността на Айнщайн е разумна и за определена част от
света е правомерна, но ако се ориентира към реалността, тя едва ли е приложима. Защото от теорията на
относителността никога няма да разберем, защо човек така страшно се уморява по пътя за Базел, та дори и
да не може да каже, той ли отива в Базел, или Базел му идва насреща. Неговата умора би било невъзможно
да се обясни, ако Базел идваше насреща, пък и защо трябва да движа краката си, когато вървя; бих могъл
просто да стоя на място и да чакам докато Базел не дойде при мен! Виждате, че всички тези неща показват
само това, че не е достатъчно само разумно и правилно да се мисли, но към това е необходимо да се добави
нещо друго: трябва да сме в средоточието на живота, трябва да съдим за нещата в съответствие с живота.
Това е, което исках днес да ви кажа за теорията на относителността. Тя направи голяма сензация, но,
както се казва, хората малко я разбират, иначе те вече мислено биха се ориентирали в този проблем."

Рудолф Щайнер
GA 352, 1924 г.

[juliang]

Предсказанието е по-точно за съединяване на Луната и Земята, тоест процеса би бил по-скоро приближаване, вероятно постепенно некатастрофично поне до някакво време.

Ще има отдалечаване до известно време (докато скоростта на въртене на Земята не се изравни със скоростта на обикаляне на Луната около нея), и след това вече нещата ще утихнат. Вероятно след още милиарди години влиянието на Слънцето ще доведе до някакви смущения в покоя, но накъде ... идея си нямам.

Съществува механизъм, които не позволява на две масивни космически тела да се сблъскат. Иначе хаосът щеше да е пълен. Дори при две сливащи се галактики, планетите и звездите се разминават и не се стига до сблъсъци.

Реално галактиките, дори самите звездни системи с планетите около тях са абсолютна празнота. Вероятността две планети (или звезди) да се ударят при "сливането" е нищожна. А и да се ударят ... какво ще се промени в Млечния път ако някоя планета се сблъска със Земята и двете станат на плазма от отделената енергия? Абослютно нищо - дори самата Слънчева система няма да забележи, ако нещо раздроби Земята на прашинки...

Само за пример - между Слънцето и Меркурий спокойно могат да минат около 40 зевзди с размера на Слънцето, без да ударят нищо. Или няколко хиляди планети с размера на Земята. Да не оворим за рзстоянията между външните планети - те са значително по-големи. Примерно между Юпитер и Сатурн разстоянието е над 700 млн км. А за разстоянията между звездите ... дори не ми се иска да смятам.

[hyparh]

Тук си много прав. Човек често забравя (подведен от "нагледните" картинки) за огромните свободни пространства както между космическите тела, така и в атомарната структура съотнесено към съответния мащаб.

В този ред на мисли може би е добре да си припомним това:
https://www.google.bg/amp/s/fresh-science.com/99-9999999-ot-tyaloto-vi-e-prazno-prostranstvo/amp/

[технократ]

Логически погледнато, едното не изключва другото!
По-точно гравитацията на Луната (а какъв е тоя "импулс" - идея си нямам).
Напълно възможно е Луната да е виновник за евентуална разлика в скоростта на въртене на различни земни слоеве.
Би изглеждало така (макар и доста преекспонирано):

Да , луната определено влияе и на земните слоеве, със гравитацията си тя повдига с няколко сантиметра нагоре земна маса подобно на приливите и отливите, но е незабележимо. Атос един страничен въпрос, със каква програма рисуваш картинките, откъде я имаш може ли да ми я препоръчаш да си я сваля защото от paint не съм доволен.

[технократ]

 GreenHulk , Рудолф Щайнер май не е бил привърженик на Алберт Айнщайн, както също и Никола Тесла не е бил привърженик на Айнщайн. Рудолф Щайнер и Никола Тесла са били земляци, и двамата са родом от Хърватия.

[Аtos]

Да, Луната се двужи по посока въртенето на Земята, но разминаването си го има.

Само за пример - между Слънцето и Меркурий спокойно могат да минат около 40 звезди с размера на Слънцето, без да ударят нищо. Или няколко хиляди планети с размера на Земята.

Могат да минат, но това не значи, че няма да се привлекат взаимно. Ако съществуват подобни енергийни сфери (подобно на "скеле", към което се напластява материята), би следвало при сблъсък на две космически сфери да има 2 варианта:
Образува се по-голямо тяло - сферите се сливат.
Образуват се няколко по-малки сфери, при което е възможно някои от по-малките да станат луни на по-голямата, други да бъдат "изстреляни" в неизвестна посока.
И при двата случая ще има "трохи" от материята на повърхността, които няма да имат своя сфера, поради малкия си размер, те стават метеорити или астероиди, затова и нямат правилна сферична форма.
Доказателството от сблъсъка на някогашната Земя с неизвестно тяло е метеоритният пояс между Марс и Юпитер - мястото, където е била орбитата и тогава според много древни писания и други сведения, за които се твърди, че не са от земен произход!
Аналогията със сапунени мехури е удивителна - при сблъскването на два, понякога те се сливат (ако не се спукат), а ако разсечем рязко един голям - образуват се няколко по-малки (пак-ако не се спукат), но всеки от тях запазва идеалната си сферична форма!
При значително по-ниската гравитация на Луната, би било логично планините там да са по-стръмни и по-високи, но най-високият и връх е едва 5500 метра.
Напълно възможно е тя да е част от някогашната Земя, обособила се в собствена сфера, с "полепнал" по нея прах и отломки след сблъсъка и едва ли е била чак в течно състояние.

технократ, свалил съм си стария Paint XP, че така и не мога да свикна с вградения на уиндоус 7...

[juliang]

Аналогията със сапунени мехури е удивителна - при сблъскването на два, понякога те се сливат (ако не се спукат), а ако разсечем рязко един голям - образуват се няколко по-малки (пак-ако не се спукат), но всеки от тях запазва идеалната си сферична форма!

Тая аналогия изобщо не я давай - там всичко опира до повърхностно напрежение и налягане вътре.

[Аtos]

Аналогията е добра!
Това, че буквализираш всеки пример е проява на ограничено мислене...

[juliang]

Аналогията е добра!
Това, че буквализираш всеки пример е проява на ограничено мислене...

Като е толкова добра - покажи ми една капка в която има кухина вътре ...
И ако може да се въздържаш от квалификации дискусията ще е доста по-приятна.

[Радико]

Ммдаа някои колеги скъсаха оглавника и глей кво стае. Особенно Хипарх. 
Юлияне да ти кажа, тя земята, че не е куха не е. Това обаче въобще не е поради изложените от теб доводи. Просто има още фактори невключени в дискусията. А и да не пропусна това, че капките не са кухи се дължи пак на пропуснат фактор. Този поради който осите ходят по водата.

[juliang]

... А и да не пропусна това, че капките не са кухи се дължи пак на пропуснат фактор. Този поради който осите ходят по водата.

...там всичко опира до повърхностно напрежение и налягане вътре.

Още някакъв фактор ли има при осите?

П.С. Ама и ти си като Делфийския оракул... трябва жреците да ти тълкуват пророчествата

[Радико]

Щото ми е много трудно да пиша от телефон с наполовина работещ тъчскрин

[epwpixieq-1]

А и да се ударят ... какво ще се промени в Млечния път ако някоя планета се сблъска със Земята и двете станат на плазма от отделената енергия? Абослютно нищо - дори самата Слънчева система няма да забележи, ако нещо раздроби Земята на прашинки...

Лично съм на друго мнение тук.
"абелязването" на едно такова явление от останалите селестиал тела е функция на масата на космическото тяло отнесена към масата на останалата част на системата, както и неговата относителна скорост спрямо останалите тела, тоест на относителната енергия която Земята притежава към всяко едно тяло. Явно спрямо галактическата планетарна маса, не само земната а и която и да е друга планета, маса, та и на звезда (макар че тук може да има аргумент че това зависи от плътността на звездата, което е вярно), са абсолютно пренебрежими Но спрямо самата слънчева система това не е точно така. Ако си представим че Земята изчезне, самото и евентуално сблъскване с друго тяло е по-комплексен процес, то  ще изчезне и нейното въздействие върху орбитите на различните небесни тела та даже и слънцето. Разбира се изместването на слънцето от сегашната му спираловидна орбита ( като свредел през пространството) сигурно би било в сантиметри, разбира се това, предполагаемо, може да си изчисли точно. За другите селестиал тела от нашата система изместването също би било малко, като пропорционално това ще бъде функция на това доколкото Земята движейки се по своята орбита е влияела върху техните орбити, и нейното изчезване, по точно изчезването на нейното влияние, пир така създадения динамични баланс, ще започне процес на ребалансиране на силите.